Той примигна:
— О, ами защото е пролет. Защото е топло. Топлината ме превръща в мен. Превръща ме в Сам.
Най-накрая отдръпнах ръката си и затворих очи в опит да събера отново частиците от здравия си разум. Когато ги отворих и заговорих, споделих очевидното:
— Не е пролет. Септември е.
Никога не съм била добра в разчитането на хорските изражения, но ми се стори, че видях в погледа му тревога:
— Това не е добре — промълви. — Мога ли да те помоля за една услуга?
Отново бях затворила очи, заслушана в гласа му, който не би трябвало да ми е познат, но беше именно такъв и караше нещо дълбоко в мен да трепва, също като вълчите му очи. Всичко това бе далеч по-нереално и трудно за възприемане, отколкото бях очаквала. Отворих очи. Не беше изчезнал, продължаваше да лежи в леглото си. Пробвах отново да затворя и отворя очи. Там си беше.
Сам се засмя:
— Да не би да страдаш от епилепсия? Може би ти трябва да бъдеш в това легло.
Стрелнах го с поглед и той бързо се изчерви, осъзнал неприличния подтекст на думите си. Спасих го от унижението, отговаряйки на предишния му въпрос:
— Каква услуга?
— Трябват ми някакви дрехи. Налага се да изчезна оттук, преди всички да осъзнаят, че съм изрод.
— Какво искаш да кажеш? Не съм забелязала да имаш опашка.
Сам вдигна ръка и започва да отлепва прикрепения с лейкопласт компрес на врата си.
— Луд ли си? — протегнах се, за да хвана ръката му, но закъснях. Той махна марлята, разкривайки няколко шева върху нещо, което определено изглеждаше като стар белег. Там нямаше скорошна кървяща рана, нямаше и следа от разкъсалия плътта му изстрел, просто един стар розов белег. Ченето ми увисна.
Сам се засмя, видимо доволен от реакцията ми:
— Не мислиш ли, че ще заподозрат нещо? — попита ухилено.
— Но там имаше толкова много кръв…
— Аха. Раните ми не можеха да заздравеят заради обилното кървене. Но след като ме зашиха… — Той сви рамене и направи жест с ръцете си, сякаш отваряше малка книжка. — Абракадабра! Има си и позитивни страни това да бъдеш като мен.
Произнесе го небрежно, но изражението му беше напрегнато, наблюдаваше ме, за да види как ще възприема всичко това. Как ще възприема факта, че нещо като него в действителност съществува.
— Добре, но ще трябва да се убедя сама — казах. — Нека просто…
Пристъпих напред и докоснах с върховете на пръстите си белега на врата му. Досегът със зарасналата плът ме убеди по начин, по който думите му не успяха. Той ме погледна, след това бързо извърна поглед, сякаш несигурен на коя точно част от мен да спре очите си, докато пръстите ми се плъзгаха по стария белег под съвсем скорошните черни медицински конци. Задържах ръката си върху врата му малко по-дълго от необходимото не толкова заради белега, а заради магията на тази гладка, ухаеща на вълк кожа.
— Добре — повторих. — Очевидно е, че ще трябва да се махнем, преди някой друг да види това. Но ако си тръгнеш без лекарско позволение, най-вероятно ще те потърсят.
Той направи гримаса:
— Не, няма. Най-вероятно ще решат, че съм някакъв пропаднал скитник без медицинска застраховка. Което всъщност е вярно. Имам предвид — това за застраховката.
Е, трябваше да приключим с деликатността:
— Не, ще те потърсят. Защото ще решат, че си избягал, за да избегнеш съдебни проблеми. Смятат, че си направил опит да се застреляш заради…
Сам изглеждаше объркан.
Посочих към китките му.
— О, това ли. Това не е мое дело.
Намръщих се. Не исках да му казвам нещо от сорта на „всичко е наред, имаш си оправдание“ или „можеш да споделиш с мен, няма да те съдя“, защото това нямаше да прозвучи по-добре от твърдото убеждение на сестра Съни, че е посегнал на живота си. От друга страна, белезите не изглеждаха като нещо, което можеш да получиш при падане по стълбите.
Той замислено потърка с палец китката си:
— Този ми е от мама. Татко направи другия. Спомням си, че брояха отзад напред, за да се синхронизират и да направят разрезите едновременно. Все още потръпвам при вида на вана.
Трябваха ми няколко секунди, за да осмисля това, което току-що бях чула. Не знам какво го предизвика, равният му, съвършено лишен от емоции глас, яркият начин, по който видях сцената в съзнанието си, или просто това беше капката, която преля чашата на една пренаситена с емоции вечер, но в този момент ми се зави свят, пулсът забарабани в ушите ми и се стоварих тежко върху линолеума.