Не знам колко секунди съм била в безсъзнание, но следващото нещо, което видях, бе как завесата се разтваря, а Сам се хвърля обратно в леглото си, залепвайки отново марлята на врата си. След това над мен се надвеси някакъв санитар и ми помогна да се изправя.
— Добре ли сте?
Бях припаднала. Никога не бях припадала в живота си. Затворих очи и ги отворих отново, а в резултат трите реещи се наоколо глави на санитаря, които виждах допреди миг, се сляха в една. След това започнах да лъжа:
— Просто си спомних за всичката тази кръв, когато го намерих… Оооох…
Все още се чувствах доста замаяна, така че това оооох прозвуча наистина убедително.
— Не мислете за това — посъветва ме санитарят, усмихвайки се по извънредно приятелски начин. Осъзнах, че ръката му се намира прекалено близо до гърдата ми, и това даде окончателен ход на доста унизителния план, който ми беше хрумнал преди секунди.
— Мисля… вижте, трябва да ви задам леко неудобен въпрос — промърморих, изчервявайки се. Наистина се чувствах толкова притеснена, все едно казвах истината. — Мислите ли, че бих могла да заема една от онези ваши болнични униформи? Аз… ъъъ… панталоните ми.
— О! — възкликна бедният санитар. Притеснението му от проблема ми най-вероятно бе подсилено от опита за флирт. — Да. Разбира се. Ей сега се връщам.
Наистина удържа на думата си и се върна много бързо, носейки в ръце отчайващо зелени риза и панталони.
— Може би ще са ви малко големи, но си имат връзки, които може да пристегнете, така че… разбирате ме.
— Благодаря ви — промърморих. — Нали нямате нищо против да се преоблека тук. Той така или иначе не може да види нищо в момента. — Посочих с жест Сам, който изглеждаше доста убедително упоен.
Санитарят бързо изчезна зад завесите. Очите на Сам се отвориха и веднага забелязах, че е искрено развеселен:
— Да не би току-що да му каза, че си се подмокрила?
— Ти да млъкваш. Веднага — просъсках ядосано и го замерих с дрехите. — Побързай, преди някой да разбере, че не съм се напикала. Вече си ми сериозно задължен.
Той се ухили, натика униформата под тънкото болнично одеяло и започна бързо да се преоблича. После свали марлята от врата и апарата за измерване на пулса от ръката си. Докато той падаше на пода, свали нощницата си и облече зелената риза. Мониторът изпищя отчаяно и по него се плъзна правата линия, информираща болничния персонал за смъртта на пациента.
— Време е да вървим — каза Сам, промъквайки се между завесите. Чух как сестрите тичат бързо към останалото зад гърбовете ни легло.
После гласът на сестра Съни се извиси над всички останали:
— Той беше упоен.
Сам се протегна и ме хвана за ръка, сякаш това бе най-естественото нещо на света, и ме поведе след себе си по ярко осветения болничен коридор. Сега, когато беше облечен — при това като част от персонала — и не кървеше, никой не ни обърна внимание докато минавахме покрай отделението на сестрите, насочили се към изхода. Междувременно виждах как вълкът в него анализира ситуацията. Начинът, по който бе наклонил глава, подсказваше, че се ослушва, а повдигнатата му брадичка — че души въздуха. Доста пъргав въпреки върлинестото си телосложение, той бързо намери правилния път през цялата болнична бъркотия и скоро се озовахме във фоайето.
От високоговорителите звучеше лигава кънтри песен. Маратонките ми проскърцваха по грозния тъмносин под; босият Сам се движеше съвършено безшумно. По това време на нощта фоайето беше празно, дори на регистратурата нямаше никого. Адреналинът така бушуваше във вените ми, че се чувствах способна да полетя към колата на татко. Вечно прагматичното кътче в мозъка ми се опита да ми напомни, че трябва да се обадя на пътна помощ, за да изтеглят моя собствен автомобил, останал край пътя. Обаче в момента това ми се струваше ужасно далечно — всичко, за което можех да мисля, бе Сам. Моят вълк беше истински сладур, а в момента ме държеше за ръка. Можех да си умра щастлива.
Тогава усетих колебанието му. Той отстъпи крачка назад, загледан в мрака отвъд стъклените врати:
— Колко студено е навън?
— Най-вероятно температурите не са паднали особено от момента, когато те докарах. Защо, това проблем ли е?
Лицето на Сам беше мрачно:
— Температурите са точно на ръба. Мразя това време от годината. Бих могъл да съм всяко едно от двете.