Усетих болката в гласа му:
— Боли ли те, когато се трансформираш?
Той отклони поглед от мен:
— Точно сега бих искал да съм човек.
Е, аз също исках да бъде човек.
— Ще запаля колата и ще включа отоплението. Така ще си навън, в студа, само за секунда.
Той изглеждаше объркан и беззащитен.
— Но аз не знам къде да отида.
— Къде живееш по принцип?
Бях притеснена, че ще е някое наистина мизерно място като приюта за бездомници в центъра. Предполагах, че не живее с родителите, които бяха разрязали китките му.
— Бек… един от вълците… Когато се трансформира, много от нас остават в къщата му. Но ако не се е трансформирал, отоплението там най-вероятно не е пуснато. Бих могъл…
Поклатих глава и пуснах ръката му.
— Не. Отивам да запаля колата и идваш вкъщи с мен.
Очите му се разшириха.
— А родителите ти?
— Това, което не знаят, няма да ги убие — казах и бутнах вратата. Сам отстъпи още една крачка назад и обви тялото си с ръце, когато хладният въздух нахлу в преддверието. Въпреки че трепереше от студ, ме дари с колеблива усмивка.
Тръгнах към паркинга, чувствайки се по-жива, по-щастлива и по-уплашена, отколкото когато и да било в живота ми.
Петнадесета глава: Грейс
6°С
— Спиш ли? — гласът на Сам беше само шепот, но в мрака на стаята, където бях свикнала да се стеле единствено нощната тишина, прозвуча като крясък.
Завъртях се в леглото и погледнах към тъмната купчина от одеяла и възглавници на пода. Присъствието му беше толкова странно и прекрасно, че караше стаята ми да изглежда някак завършена. Както и самата мен всъщност. Не мислех, че изобщо някога ще мога да заспя отново.
— Не — отвърнах.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Май току-що го направи.
Той замълча, обмисляйки думите ми:
— Добре, мога ли да ти задам два въпроса в такъв случай?
— Току-що направи и това.
Сам изпъшка и хвърли по мен една от малките възглавнички, които бях взела от дивана. Тя прелетя, черен снаряд на фона на лунната светлина, и тупна край главата ми.
— Умница си ми, а?
Ухилих се в мрака.
— Добре де, ще играя. Кажи какво искаш да знаеш?
— Беше ухапана.
Това не беше въпрос, а констатация. Можех да усетя напрежението в гласа му, да усетя дори напрежението в тялото му, колкото и далеч от мен да беше. Завих се по-плътно в одеялото си в някакъв инстинктивен опит да се скрия от думите му.
— Не знам.
Сам леко повиши глас:
— Как може да не знаеш?
Свих рамене, въпреки че нямаше как да ме види.
— Бях малка.
— Аз също бях малък. Но знам какво се случи. — Когато не казах нищо, продължи. — Затова ли просто си лежеше там? Не знаеше ли, че ще те убият?
Загледах се през прозореца, черен правоъгълник нощ, и се изгубих в спомените си за Сам като вълк. Глутницата беше край мен, езици и зъби, ръмжене и движение. Един вълк стоеше настрана, козината му блестеше от скреж, той трепереше, без да откъсва очи от мен. Докато лежах в снега, под бялото небе, което бе започнало да се смрачава, задържах погледа си върху него. Беше красив, див и тъмен, с жълти, странно интелигентни очи. Ухаеше също като останалите вълци — тежкият, мускусен аромат на хищник. Дори и сега, докато лежеше в стаята ми, можех да подуша вълка в него въпреки болничните дрехи и човешката кожа.
Нейде отвън чух нисък, пронизителен вой, после към него се присъединиха и още. Нощният хор се надигна и въпреки осезателната липса на гласа на Сам, беше прекрасен както винаги. Сърцето ми заби по-бързо, изпълнено с неясен трепет. На пода Сам простена. Тъжен звук, съчетал в себе си вълче и човешко.
— Липсват ли ти? — прошепнах.
Той се надигна от импровизираното си легло и се изправи до прозореца, чужд силует на фона на нощта, обгърнал дългурестото си тяло с ръце.
— Не… да… не знам… Карат ме да се чувствам… странно. Сякаш мястото ми не е тук.
Звучеше ми толкова познато. Опитах се да измисля нещо, за да го успокоя, но така и не ми хрумнаха думи, които да прозвучат достатъчно искрено.
— Но това съм аз — настоя, свеждайки глава. Не знам дали се опитваше да убеди себе си или мен. Остана край прозореца, докато вълчият вой се извиси до кресчендо и накара очите ми да се насълзят.