Сам, казах си, опитвайки се да накарам тялото си да ме слуша. Ти си Сам. Трябваше да се стопля. Върнах се вътре, за да потърся палто. Проклето време. Какво се беше случило с лятото? В претъпкания гардероб, който миришеше на спомени и нафталин, открих пухкаво яркосиньо яке, в което най-вероятно приличах на особено зле оцветен цепелин. Излязох отново на терасата, този път — по-уверено. Бащата на Грейс имаше ходила, големи като на Йети, така че пристъпих към гората с целия финес на полярна мечка в къщичка за кукли.
Въпреки студения въздух, превръщащ всеки мой дъх в облаче пара, горите бяха красиви по това време на годината. Цветовете бяха наситени и ярки — сухи листа, обагрени в поразителни нюанси на червеното и жълтото, ясно синьо небе. Все неща, които никога не бях забелязвал като вълк. Въпреки това, докато крачех към мястото, където криех дрехите си, пропусках всички онези неща, които хората не можеха да забележат. Макар че сетивата ми бяха изострени, нямаше как да подуша следите на малките животинки, промъквали се под храстите, или влажното обещание на природата за затопляне на времето по-късно през деня. Обикновено можех да чуя индустриалната симфония на колите и камионите от далечната магистрала и дори да определя размерите и скоростта на всяко превозно средство. Сега усещах единствено ароматите на есента — сухите листа и умиращите дървета — а шумът от пътя бе едва доловимо тихо жужене, идващо от голямо разстояние.
Като вълк, щях да подуша приближаването на Шелби много преди да я зърна. Но не и сега. Тя вече беше почти върху ми, когато усетих, че край мен има нещо: косъмчетата на врата ми настръхнаха и бях обзет от тревожното чувство, че някой диша заедно с мен. Обърнах се и я видях — доста голяма за женска, с бяла козина, леко жълтеникава на дневната светлина. Изглежда бе преживяла лова без драскотина. Ушите на вълчицата бяха присвити и тя наблюдаваше смехотворните ми одеяния с наклонена на една страна глава.
— Шшш — прошепнах и протегнах ръка с дланта нагоре, оставяйки я да подуши миризмата ми. — Аз съм.
Сбърчи муцуна и отстъпи бавно назад. Предполагам бе разпознала аромата на Грейс по мен. Знаех, че аз го усещам дори и сега — лекото ухание на сапуна й, задържало се в косите ми, докато лежах в нейното легло, и върху ръката, която беше държала.
Прочетох предпазливост в светлите очи на Шелби. Нещата между мен и нея винаги бяха стояли по този начин и не можех да си спомня някога да сме били на едно мнение за каквото и да било. Аз се бях вкопчил в човешкото — и в привързаността си към Грейс — подобно на борещ се за живота си удавник, докато Шелби винаги бе приветствала забравата, която идваше заедно с вълчата й кожа. Разбира се, тя имаше достатъчно добри причини да желае тази забрава.
Сега, в септемврийската гора, двамата стояхме и се гледахме. Ушите й потрепваха, долавяйки десетки звуци, които не можех да чуя, ноздрите й работеха, подсказвайки й къде съм бил. Осъзнах, че си спомням усещането от сухите листа под лапите ми и острата, богата и спокойна миризма на есенните дървета от времето ми като вълк.
Шелби ме гледаше в очите. Напълно човешки жест — предвид позицията ми в йерархията на глутницата никой, различен от Пол или Бек, не можеше да ме предизвиква по подобен начин — и аз си представих човешкия й глас, произнасящ думите, които ми бе казвала толкова много пъти:
— Не ти ли липсва?
Затворих очи, прекратявайки досега си с тези живи очи, със спомените за вълчето ми тяло. Помислих си за останалата в къщата Грейс. Нищо в моя живот като вълк не би могло да се сравни дори бегло с усещането от ръката й върху моята. Завъртях тази мисъл в главата си, опитвайки се да я превърна в стих, а после да си представя китарния риф, който би я съпровождал: Ти си моята нова плът, /моята топлина/ Ти си моят път/ и моята тъга. Когато отворих отново очи, Шелби беше изчезнала сред дърветата тихо като полъх.
Безшумният начин, по който бе дошла и си беше отишла, ми напомни колко беззащитен съм в момента, така че забързах към колибата, където бях оставил дрехите си. Преди години двамата с Бек бяхме построили тази колиба дълбоко в гората, довличайки материали от двора му. Вътре имаше печка, включена към акумулатор от лодка, и няколко пластмасови коша с изписани върху тях имена. Отворих този, върху който бе моето, и извадих натъпканата вътре раница. В другите кошове имаше храна, одеяла и резервни акумулатори — необходимата екипировка, за да може някой от нас да остане в колибата, докато чака останалите да се трансформират. Моят обаче съдържаше нещата, които щяха да ми потрябват за бягство. Всичко, което щеше да ми помогне да се върна към човешкия свят възможно най-бързо. Шелби не можеше да ми прости за това.