Преоблякох се в нормалните си дрехи — няколко блузи с дълъг ръкав, които облякох една върху друга и джинси. Замених огромните ботуши на бащата на Грейс с вълнени чорапи и протритите си кожени обувки. Прибрах портфейла с парите от лятната ми работа в джоба си и натъпках всичко останало в раницата. Докато затварях вратата, долових движение с крайчеца на окото си.
— Пол! — извиках, но черният вълк, водачът на нашата глутница, бе изчезнал. Съмнявах се, че може изобщо да ме познае в момента. За него бях просто поредното човешко същество в тези гори въпреки смътно познатата миризма. Осъзнаването на този факт ме натъжи. Миналата година Пол си беше върнал човешкия облик едва в края на август. Тази година може би изобщо нямаше да се трансформира.
Знаех, че на мен също ми остават ограничен брой трансформации. Миналата година се бях променил през юни, доста сериозен скок спрямо промяната ми от по-миналата — в началото на пролетта, докато по земята още имаше сняг. А тази година? Кога ли щях да получа отново тялото си, ако Том Кълпепър не ме беше прострелял? Всъщност изобщо не можех да разбера как този изстрел бе предизвикал промяната в толкова студено време. Измръзвах, когато Грейс коленичи над мен, притискайки кърпата към врата ми. Не бях усещал лятната топлина от извънредно много време.
Красивите есенни цветове навсякъде край мен бяха зловещото доказателство, че една година е отминала, без да разбера. Изведнъж осъзнах с кристална, неумолима яснота, че това е моята последна година.
Да срещна Грейс точно сега беше безкрайно жестоко от страна на съдбата.
Не исках да мисля за това. Затичах се обратно към къщата, спирайки в края на гората, за да се убедя, че колите на родителите на Грейс все още ги няма. Влязох, задържах за момент поглед върху открехнатата врата на банята и след това се отправих към кухнята, където започнах да преглеждам съдържанието на шкафовете, въпреки че в действителност не бях наистина гладен.
Признай го пред себе си. Беше те страх да се върнеш тук. Исках да я зърна отново толкова силно, този мой красив призрак, който ме бе преследвал през всичките ми години в горите. Но да, наистина ме беше страх. Страхувах се, че когато се видим лице в лице, дневната светлина може да промени нещата. Или още по-лошо — да не ги промени. Снощи бях ранен и кървящ на верандата й. Всеки би могъл да ме спаси. Но днес исках нещо повече от спасение. Какво щеше да стане, ако в очите й бях просто един изрод.
Ти си сатанинска гавра с божието творение. Ти си прокълнат. Ти си дявол. Къде е синът ми? Какво си сторил с него? Затворих очи, чудейки се защо, след като бях изгубил толкова много неща, спомените за родителите ми не бяха едно от тях.
— Сам?
Трепнах, чувайки името си. Грейс ме повика отново от спалнята си, чудейки се къде съм. Не звучеше уплашена.
Бутнах вратата и погледнах в стаята. Сега, на ярката дневна светлина, можех да видя, че това е стая на възрастен. Тук нямаше пухкави розови неща или плюшени животинки, ако изобщо някога ги бе имало. Снимки на дървета по стените, всичките в еднакви черни рамки без излишни украшения по тях. Рамки, съчетаващи се чудесно с черните мебели, всичките — изчистени и функционални на вид. Хавлията и кърпите й бяха надлежно сгънати върху гардероба, до който забелязах часовник, издържан в черно и бяло, и библиотека — ако съдех по заглавията, основно научна литература и криминални романи. Най-вероятно бяха подредени по азбучен ред или по дебелина.
Внезапно осъзнах колко сме различни. Ако Грейс и аз бяхме предмети, тя щеше да бъде сложен дигитален часовник, синхронизиран до секундата със световния в Лондон и работещ безотказно, докато аз щях да съм една от онези стъклени топки, която при разклащане щеше да се изпълва със снежинките на разбити спомени.
Опитвах се да измисля какво да кажа, за да не прозвучат думите ми като поздрав за човек от промъкнал се в спалнята му див звяр. „Добро утро“ ми се стори най-правилното възможно решение.
Грейс седна в леглото си. Косата й бе разрошена от едната страна и сплескана от другата, на която беше лежала върху възглавницата, а черните й очи блестяха от радост.
— Ти още си тук! Охо. И си имаш дрехи. Имам предвид — различни от болничните.
— Отидох да си ги взема, докато спеше.