Целунах я. Просто леко докоснах устните й с моите, нищо животинско. Дори и насред това прекрасно единение обаче не успях да се отдам на момента: в главата ми се заблъскаха мисли за нейната реакция и ме накараха да се напрегна в миговете между докосването на устните ни и отварянето на очите й.
Грейс ми се усмихна. Думите й бяха подигравателни, но гласът й — много нежен:
— Само толкова ли можеш?
Отново притиснах устните си към нейните, но това вече бе една много по-различна целувка. Целувка, която си заслужаваше всичките шест години чакане. Устните й оживяха под моите, докато вкусвах портокалов сок и страст. Пръстите й се плъзнаха по бузата ми и се заровиха в косата ми, преди да се спуснат отзад по врата, хладни и треперещи върху топлата ми кожа. Аз бях див и опитомен, разкъсан на парчета и изпълнен с огненото усещане за цялост и завършеност. За първи път в човешкия ми живот мислите ми не се опитаха да подредят емоциите в текст за песен или поне да ги складират за по-нататъшна лирическа употреба.
За първи път в живота си
бях тук
и никъде другаде.
Тогава отворих очи и видях, че в целия свят сме останали само Грейс и аз — нищо и никой, освен нас двамата. Тя, стиснала здраво устни, сякаш за да задържи целувката ми вътре в себе си, докато аз се опитвах да съхраня този непокорен момент, който заплашваше да отлети подобно на птичка, задържана в шепата ми.
Седемнадесета глава: Сам
15°С
Елементите от някои дни се напасват подобно на цветен витраж; стотици блестящи малки парченца от цвят и настроения, които — съчетани в едно — създават цялостната картина. Последните двадесет и четири часа бяха нещо подобно. Нощта в болницата, обагрена в бледозелено. Часовете от ранната утрин в леглото на Грейс и техният мрачен пурпур. Студеното синьо, напомнило ми за моя друг живот тази сутрин. И най-накрая — блестящата слънчева яснота на целувката ни.
В късчетата от витража двамата с Грейс стояхме върху износените седалки на стар „Форд Бронко“, паркиран в далечния край на паркинга на автокъща за стари коли в покрайнините на града. Вече виждах как цялостната картина придобива очертания и фокус — блестящ портрет на нещо, което си мислех, че никога няма да имам.
Грейс прокара пръстите си по волана на бронкото със замислено изражение, след което се обърна към мен:
— Хайде да играем на двадесет въпроса.
Бях се изтегнал в съседната седалка с притворени очи и се наслаждавах на следобедното слънце, което грееше през стъклото. Беше приятно.
— Няма ли да огледаш и другите коли? Нали знаеш, че купуването на кола обикновено е свързано с… ами с покупка.
— Не съм добра в дългото избиране — усмихна се Грейс. — Обикновено просто виждам това, което искам, и го купувам.
Засмях се. Вече чувствах, че я познавам достатъчно, за да мога да отбележа колко типично за Грейс е подобно разсъждение.
Тя присви очи в престорено раздразнение и кръстоса ръце върху гърдите си:
— Така че преминаваме на въпросите. Длъжен си да отговориш на всичките.
Хвърлих едно око към паркинга, за да се убедя, че собственикът на автокъщата все още не е довлякъл останалата край пътя стара кола на Грейс. Тук в Мърси Фолс пътната помощ и търговецът на коли бяха един и същи човек.
— Добре. Надявам се, че няма да ме попиташ за нищо срамно.
Грейс се плъзна по-близо до мен и се облегна назад, имитирайки собствената ми стойка. Кракът й докосна моя, рамото й се притисна към моето, а хлабаво вързаната й обувка се отпусна върху моята — кожена и протрита. Това очевидно беше първият й въпрос. Пулсът ми се ускори и й отговори без думи.
Гласът й прозвуча спокойно и прагматично, сякаш не осъзнаваше ефекта, който оказва върху мен:
— Искам да знам какво те кара да приемеш вълча форма.
Е, този поне беше лесен.
— Когато температурите паднат, се превръщам във вълк. Започне ли да става хладно през нощта и топло през деня, вече усещам наближаването на трансформацията, докато не стане достатъчно студено, за да се преобразя във вълк. Оставам такъв до следващата пролет.
— Същото ли важи за другите?