Кимнах.
— Колкото по-дълго си вълк, толкова по-топло трябва да бъде, за да се върнеш към човешкия си облик. — Млъкнах за момент, чудейки се дали точно сега бе моментът да й го кажа. — Никой не знае колко години са ни отредени; години, в които да се преобразяваме отново в хора. Различно е за всеки вълк.
Грейс ме погледна изпитателно — същият продължителен, изучаващ поглед, с който ме бе гледала, докато лежеше в снега като дете. Не можех да разчета в очите й повече, отколкото бях успял да науча тогава. Напрегнах се в очакване на следващите й думи, но тя милостиво насочи разпита в различна посока:
— Колко сте?
Не бях съвсем сигурен, просто защото много от нас вече не се превръщаха в хора.
— Около двадесет.
— Какво ядете?
— Малки зайчета. — Тя присви очи, което ме накара да се усмихна. — Е, ядем и възрастни зайци. Ям зайци без никаква дискриминация.
Тя продължи бързо:
— Какво имаше на муцуната ти онази вечер? Когато ме остави да те докосна?
Гласът й дори не трепна, но виждах колко е нервна. Не беше напълно сигурна, че иска да научи отговора. Напрегнах се, за да си спомня онази вечер — пръстите й в козината ми, дъхът й върху лицето ми, гузното удоволствие от факта, че съм толкова близо до нея. Момчето. Онова, което беше ухапано. За това ме питаше.
— Имаш предвид кръвта по муцуната ми?
Грейс кимна.
Част от мен се натъжи, задето беше попитала, но беше логично да го стори рано или късно. Имаше достатъчно причини, за да се съмнява с мен.
— Не беше негова. На онова момче.
— Джак — отбеляза тя.
— Джак — повторих. — Не беше негова. Знаех, че са го нападнали, но не бях там. — Наложи ми се да се гмурна още по-дълбоко в спомените си, за да проследя източника на кръвта. Човешкият мозък ми предлагаше логичните отговори — заек, сърна, сгазено на пътя животно, образи далеч по-силни от реалните ми вълчи спомени. Най-накрая успях да се вкопча в истината и да я измъкна на повърхността. Не бях особено горд от нея. — Беше котка. Това беше нейната кръв, бях уловил котка.
Грейс беше затаила дъх и сега видимо облекчено го остави да напусне дробовете й.
— Не си ли разстроена заради котенцето? — попитах.
— Нали все пак трябва да се храниш. Щом не е бил Джак, не ми пука, дори да е било малко сладко кенгурче — отвърна. Но очевидно продължаваше да мисли за този Джак. Опитах се да си спомня малкото, което знаех за нападението, защото никак не ми беше приятно някой да има лошо мнение за глутницата ми.
— Той ги е провокирал — отбелязах.
— Какво е направил? Нали каза, че не си бил там?
Тръснах глава и се опитах да обясня:
— Ние не можем… имам предвид вълците… когато комуникираме един с друг, го правим чрез образи. Простички образи. Освен това не се получава на големи разстояния. Но когато сме близо един до друг, можем да споделим образа с друг вълк. А вълците, които са нападнали Джак, ми показаха своите образи.
— Взаимно можете да си четете мислите? — попита Грейс недоверчиво.
Поклатих енергично глава.
— Не. Не. На мен… трудно ми е да го обясня, когато съм чове… когато съм себе си. Това е обикновен начин на комуникация, просто мозъците ни работят по различен начин, когато сме вълци. Не можем да възприемаме абстрактни концепции. Не разбираме неща като време, имена или по-сложни емоции. Разменяме си сигнали, когато ловуваме или усетим някаква опасност.
— И какви образи видя относно Джак?
Сведох очи. Чувствах се изключително странно — да извиквам вълчи спомени в човешкия си мозък. Зарових се из неясните, размазани картини, този път способен да анализирам нещата, които виждам. Разбрах, че червените петна в козината на вълците са рани от изстрели, че това по муцуните им е кръвта на Джак.
— Някои от вълците ми показаха, че са били улучени от него. С… пушка? Да, трябва да е имал въздушна пушка. Освен това е бил облечен в червена тениска.
Вълците почти не различаваха цветовете, но виждаха ясно червеното.
— Но защо ще прави нещо подобно?
Поклатих глава:
— Не знам. Няма как да видя мотивите му в тези образи.
Грейс замълча и предположих, че все още мисли за Джак.
Стояхме близо един до друг в тишината и започнах да се чудя дали не съм я разстроил с нещо. Тогава тя внезапно проговори.
— Значи никога не си имал възможност да си отвориш коледните подаръци?