Сам ме откара до училище с бронкото, докато аз трескаво се опитвах да довърша домашното си по английски, което така и не бях написала предишния ден. Когато паркира, отворих вратата и в колата нахлу приятно топъл въздух. Докоснат от мекия полъх, той извърна лице и притвори очи.
— Обичам това време. Чувствам се изцяло себе си.
Докато го гледах как се наслаждава на слънцето, зимата ми се струваше на милиони мили разстояние от нас и дори не можех да си представя, че ще дойде момент, в който той ще трябва да ме напусне. Исках да запомня ясно странната извивка на носа му, за да си имам материал за малко фантазийки по-късно през деня. За момент почувствах нелогична вина, задето чувствата ми към Сам бяха заменили тези, които някога изпитвах към своя вълк, но бързо си припомних, че той всъщност беше моят вълк. За пореден път усетих как пластовете на битието ми се разместват от самия факт на неговото съществуване, от облекчението, което то ми носеше. Сега бремето от моята така наречена мания беше толкова… леко. Единственото, което трябваше да обясня някак на моите приятелки, беше откъде точно се е взело гаджето ми.
— Трябва да тръгвам — казах му. — Въпреки че изобщо не ми се иска.
Сам отвори очи, за да ме погледне:
— Ще бъда тук, когато свършиш, обещавам. — След това добави извънредно сериозно. — Може ли да използвам колата ти? Бих искал да видя дали Бек все още е човек, а ако не е — дали електричеството в къщата му е включено.
Кимнах, въпреки че част от мен се надяваше токът в дома на Бек да е изключен. Исках Сам в леглото си, където можех да го задържа в прегръдките си, да го задържа, за да не изчезне като сън по зазоряване. Всичко това бе прекалено хубаво, за да не е сън. Излязох от бронкото, носейки раницата си.
— И гледай да не си отнесеш някоя глоба, състезателю.
Докато заобикалях колата, Сам свали прозореца си и извика:
— Хей!
— Какво?
Той промълви срамежливо:
— Ела тук, Грейс.
Усмихнах се на начина, по който произнесе името ми, и се върнах до прозореца, по-широко засмяна, когато осъзнах какво иска. Леката му целувка не ме заблуди; в мига, когато устните ни се разделиха, той ме придърпа отново към себе си. После въздъхна:
— Ще закъснееш за училище заради мен.
Ухилих се. Бях най-щастливото момиче на света.
— Ще ме чакаш ли в три?
— Не бих пропуснал да те видя отново за нищо на света.
Наблюдавах го как потегля и вече усещах тежестта на дългите часове, които трябваше да прекарам без него.
Един учебник ме плесна по ръката:
— Това пък какво беше?!
Обърнах се към Рейчъл. Трябваше да измисля нещо по-лесно за обяснение от истината:
— Ами колата ми.
Тя не задълба по темата, най-вероятно защото мислите й вече се бяха насочили към нещо друго. Хвана ме за лакътя и ме поведе към училището. Със сигурност, със сигурност трябваше да има някаква божествена награда заради мъченическото ми решение да вляза в клас, отделяйки се от Сам, при това в толкова прекрасен ден. Рейчъл ме разтърси лекичко, за да привлече вниманието ми:
— Грейс. Не се отнасяй. Няма да повярваш. Вчера пред училището имаше вълк. На паркинга. Всички го видяха.
— Какво? — извърнах се, за да погледна през рамо към паркинга, опитвайки се да си представя вълк сред колите. Редките борови дръвчета наоколо нямаха връзка с Пограничната гора; вълкът трябваше да е пресякъл доста улици и дворове, за да дойде до тук. — Как изглеждаше?
Рейчъл ме погледна странно:
— Вълкът ли?
Кимнах.
— Ами като вълк. Сив. — Видя, че очаквам от нея малко повече информация и сви рамене. — Не знам, Грейс. Синкавосив? С някакви грозни белези на рамото. Изглеждаше мърляв.
Значи е бил Джак. Трябва да е бил той.
— Настанала е страхотна паника, нали?
— Аха. Трябваше да бъдеш тук, вълче момиче. Сериозно. Никой не беше наранен, слава Богу, но Оливия направо откачи. Цялото училище откачи де. Изабел изпадна в истерия и направи страхотна сцена. — Рейчъл ме стисна за ръката. — А сега ми кажи защо не си вдигаше телефона?