Влязохме в училището. Вратите бяха отворени и свежият въздух нахлуваше във фоайето.
— Нямах батерия.
Рейчъл изсумтя и заговори по-високо, за да надвика шумотевицата по коридорите:
— Болна ли беше? Честно, не вярвах, че ще доживея деня, в който ще пропуснеш някой от часовете. А твоето отсъствие, съчетано с размотаването на диви зверове по паркинга, ме накара да си мисля, че идва краят на света. Направо очаквах от небето да плисне кървав дъжд.
— Беше някакъв лек, еднодневен грип — обясних.
— Гадост, май не трябваше да те докосвам, а?
Наместо да се отмести обаче, Рейчъл ме бутна с рамо и се ухили. Разсмях се и също я сбутах… и в същия момент видях Изабел Кълпепър. Усмивката ми угасна. Беше се облегнала на една от чешмите с присвити рамене и сведен поглед. Първоначално реших, че гледа нещо на мобилния си телефон, но след това забелязах, че ръцете й са празни и тя просто е забила поглед в земята. Ако не беше такава ледена принцеса, сигурно бих си помислила, че плаче. Зачудих се дали не трябва да я заговоря.
Сякаш прочела мислите ми, тя вдигна глава и очите й — толкова подобни на тези на Джак — срещнаха моите. Можех да прочета предизвикателството в тях: Какво си ме зяпнала, а?
Бързо извърнах поглед и продължих да крача до Рейчъл, но в душата ми натежа усещането за неща, които са останали неизречени.
Двадесета глава: Сам
4°С
Лежах в леглото на Грейс, без да мога да заспя, и се взирах в мрака, нарушаван единствено от тъмния ореол от къдрици върху съседната възглавница. Бях притеснен от новината за появата на Джак в училището. И си мислех за вълците, които не се държаха като вълци. Мислех си за Криста Болман.
Бяха изминали години от последния път, в който спомените за нея ме бяха навестявали, но историята на Грейс за появата на Джак на място, където не би трябвало да бъде, ги върна отново.
Замислих се за деня, в който я бях видял за последно. За деня, в който Криста и Бек се караха в кухнята, в хола, в коридора и отново в кухнята, ръмжащи, крещящи и обикалящи се един друг, като готвещи се за схватка вълци. Тогава бях млад, на около осем, така че Бек ми се струваше истински гигант — огромен, страховит бог, който едва удържаше стаената в гнева си мощ. Двамата с Криста — едра млада жена с почервеняло от ярост лице — обикаляха из къщата отново и отново.
— Ти уби двама души, Криста. Кога ще се изправиш лице в лице с истината?
— Убила? Убила!? — Гласът й бе пронизителен и неприятен като нокти, дращещи по стъкло. — Ами аз? Погледни ме. С живота ми е свършено.
— Не е — отсече Бек. — Все още дишаш, нали? Сърцето ти все още бие? Не мога да кажа същото за двете ти жертви.
Помня, че се присвих, когато Криста изкрещя — гърлен, почти нечленоразделен крясък:
— Това не е живот!
Бек започна да й говори за егоизъм и отговорност, но тя отвърна с поток от псувни, който ме беше шокирал — никога не бях чувал подобни думи.
— А какво ще кажеш за нещастника в мазето? — извика Бек. Виждах гърба му от преддверието, където стоях. — Ти го ухапа, Криста. Ти разруши неговия живот. И уби двама души. Просто защото те обидиха. Все се надявам да видя някакво разкаяние. Дяволите да го вземат, трябва ми гаранция, че това няма да се случи отново.
— Защо трябва да ти давам гаранции за каквото и да било? Някога ти да си ми давал нещо? — озъби се Криста. Раменете й се тресяха. — Наричаш себе си водач на глутница? Това не е глутница, а някакъв култ, величаещ личността ти. Отвращаваш ме. Ще правя каквото си пожелая. И ще си живея живота, както намеря за добре.
Гласът на Бек беше ужасяващо, наистина ужасяващо лишен от емоции, когато произнесе следващите си думи. Помня, че в онзи момент внезапно ми стана жал за Криста, защото знаех, че той спира да звучи разгневено, когато нещата наистина започнат да отиват на зле:
— Значи отказваш да ми обещаеш, че това няма да се случи отново?
Тогава тя погледна към мен… не, не към мен. През мен. Умът й беше някъде далеч, бягаше от реалността на нейното променящо се тяло. Можех да видя изпъкналите вени на челото й, забелязах растящите й нокти:
— Не ти дължа нищо. Върви по дяволите.