Бек каза много тихо:
— Махай се от дома ми.
И тя го направи. Затръшна остъклената врата толкова силно, че чиниите в кухненския шкаф задрънчаха. Секунди по-късно чух как вратата се отваря и затваря отново, много по-тихо — Бек излезе след нея.
Помня, че навън беше достатъчно студено, и се притесних, че Бек може да се трансформира за зимата, оставяйки ме сам в къщата. Страхът беше достатъчно силен, за да ме накара да се измъкна от преддверието и да вляза в хола. Точно тогава чух силния гръм.
Бек тихо се върна обратно в къщата, треперейки от студа и борбата си с трансформацията, и внимателно, сякаш бе направен от стъкло, остави пистолета върху плота. Едва сега ме забеляза да стоя насред стаята, обвил ръце около тялото си, с пръсти, вкопчени в бицепсите.
Помня как звучеше гласът му. Безизразен. Дрезгав.
— Не пипай това, Сам.
След това се оттегли в кабинета си, където остана през целия ден, като придържаше главата си с ръце. Когато започна да се здрачава, той и Улрик излязоха навън, шепнейки си нещо; през прозореца видях как Улрик изнася лопата от гаража.
А сега аз бях тук и лежах в леглото на Грейс, докато някъде навън бродеше Джак. От психически нестабилните хора стават много лоши върколаци.
Докато Грейс беше на училище, бях отишъл до дома на Бек. Алеята пред къщата бе пуста, прозорците — тъмни. Не събрах смелост да вляза вътре, за да видя от колко време е необитаема. Без Бек, който да наставлява глутницата, кой би могъл да държи Джак изкъсо, да се погрижи младият върколак да не прави глупости?
Усещах зараждащото се чувство за нежелана отговорност. Бек имаше мобилен телефон, но не можех да се сетя за номера, колкото и да се ровех в спомените си. Притиснах глава към възглавницата и се помолих Джак да не ухапе някого, защото ако той се превърнеше в проблем, не мисля, че бях достатъчно силен, за да направя това, което трябваше да бъде направено.
Двадесет и първа глава: Сам
14°С
Когато будилникът на Грейс зазвъня в 6:45 на следващата сутрин и изпълни ушите ми с пищящите си електронни сквернословия, мигновено скочих с разтуптяно сърце, точно както бях направил и предишния ден. Главата ми все още беше изпълнена с избледняващи сънища за вълци, хора и окървавени челюсти.
— Ммммм — промърмори Грейс, видимо незаинтересувана от какофонията, и придърпа одеялото нагоре, увивайки се в него. — Изключи го, моля те. Ставам. Ставам след секундичка.
Тя се завъртя, а русите къдрици едва се виждаха над ръба на завивките, сякаш внезапно се беше смалила.
Това бе положението. Тя спеше, а аз — не.
Приведох се над нея и я прегърнах, топла и сънлива, задържах я в обятията си за още няколко минути. Погалих я нежно по косата, отметнах един кичур от челото й и го проследих с пръстите си по цялата му дължина, покрай ухото, до началото на дългата й шия, където косата й спираше да бъде коса и се превръщаше в тънки, мънички, рошави косъмчета. Бяха очарователни, тези малки, меки пухчета, които щяха да пораснат, превръщайки се в истинска коса. Бях изкушен да се наведа и да ги захапя, придърпвайки ги нежно със зъби. За да я събудя, да я целуна и да й помогна да закъснее за училище. За съжаление мислите ми бяха прекалено обсебени от Джак, Криста и хората, от които ставаха лоши върколаци. Ако отидех до училището, дали можех да проследя избледняващата диря на Джак, разчитайки на отслабналото си в човешката ми форма обоняние?
— Грейс — прошепнах, — събуди се.
Тя тихичко измърмори нещо, което в груб превод от езика на спящите май означаваше чупката.
— Време е да ставаш — казах и мушнах пръст в ухото й.
Грейс изписка и ме плесна през ръката. Е, вече беше будна.
Утрините ни заедно започваха да придобиват уюта на рутината. Все още замаяна от съня си, тя се отправи към душа, влачейки крака, аз поставих две гевречета в тостера — по едно за всеки от нас — и убедих кафе машината да направи нещо, което най-малкото звучеше като приготвяне на кафе. Върнах се в стаята, слушайки как Грейс си тананика под душа нещо не особено мелодично, обух си джинсите и започнах да търся в чекмеджетата й някакви чорапи, които нямат прекалено момичешки вид, за да мога да ги взема назаем.
Дъхът ми спря, когато видях снимките сред грижливо сгънатите й дрехи. Снимки на вълци. На нас. Внимателно извадих купчинката и отидох на леглото. Обърнат с гръб към вратата, сякаш вършех нещо нередно, започнах бавно да ги разглеждам. Имаше нещо пленително във възможността да гледам тези образи с човешките си очи. Можех да нарека някои от вълците с човешки имена, по-старите, които винаги се бяха трансформирали преди мен. Бек — огромен, тромав, синкавосив. Пол — черен, с извънредно чиста козина. Улрик — кафяво-сив. Сейлъм, с неговото нащърбено ухо и дивите му очи. Въздъхнах, без да знам защо.