Сега, потънал в тези спомени, се чувствах така, сякаш отново съм на осем, сам и по-уплашен от всякога. Гърдите ме заболяха и въздухът ми излезе от тях с хриптене.
— Покажи ми как изглеждам — подадох снимките на Грейс. — Моля те.
Тя взе купчината от ръката ми и започна да преглежда отделните кадри с озарено от радост лице, търсейки нещо специално.
— Ето те. Тази ми е най-любимата.
Погледнах снимката. На нея вълк гледаше с моите очи иззад дърветата, а слънчевите лъчи проблясваха в козината му. Гледах и гледах, очаквах този образ да придобие някакво значение за мен. Да разпозная в него самия себе си. Струваше ми се несправедливо, че самоличността на всички други вълци бе толкова очевидна за мен на другите фотографии, докато моята оставаше скрита. Какво толкова имаше в тази снимка, в този непознат вълк, което караше Грейс така да грее от щастие?
Ами ако това не бях аз? Ако тя обичаше някой друг вълк и само си мислеше, че това съм аз? Как би могла да знае?
Неосъзнаваща съмненията, които ме разяждаха, тя реши, че съм се умълчал, защото се възхищавам на снимката. Надигна се от леглото, изправи се срещу мен и прокара пръсти през косата ми. След това вдигна длан към носа си и вдиша дълбоко:
— Знаеш ли, продължаваш да ухаеш по същия начин, както когато си вълк.
И просто така, произнесе може би единствените думи, които в този момент можеха да ме накарат да се почувствам по-добре. Подадох й снимката.
Грейс тръгна към вратата, но се спря на прага — неясен силует на фона на сивкавата утринна светлина — и се обърна, за да погледне към мен, към очите ми, към устните ми, към ръцете ми, по начин, който накара тежестта в сърцето ми да стане почти непоносима.
Моето място не беше в нейния свят, бях момче, приклещено между два различни живота, влачещо опасностите на вълчето битие след себе си. Но когато тя произнесе името ми, чакайки да я последвам навън, осъзнах, че бих направил всичко, за да остана с нея.
Двадесет и втора глава: Сам
16°С
Прекарах дългия следобед, след като оставих Грейс, в обикаляне на паркинга, изнервен от мисълта за Джак, изнервен от дъжда, изнервен от ограниченията на човешкото си тяло. Можех да подуша, че тук е имало вълк — слаб мускусен аромат — но не и да определя посоката, в която бе тръгнал, не можех дори да кажа със сигурност, че това е бил Джак. Чувствах се все едно съм сляп.
Останах да седя в колата няколко минути, докато най-накрая не реших да отида отново до къщата на Бек. Не можех да измисля по-добро място, откъдето да започна търсенето на Джак, пък и горите зад къщата бяха логичното място, където можех да открия вълци. Така се насочих за втори път към летния си дом.
Не знаех дали Бек изобщо се е трансформирал в човек тази година! Всъщност самият аз не можех да си спомня ясно летните си месеци. Спомените бяха бледи, преливаха се един в друг, оформяха неясна картина от сезони и миризми.
Бек се бе трансформирал много повече пъти от мен, така че ми се струваше малко вероятно да е бил човек тази година, след като аз самият не бях. Смятах обаче, че би трябвало да имам много повече години от това, което бях получил. Не се бях трансформирал във вълк и обратно чак толкова много пъти. Къде бяха отишли всичките ми лета?
Имах нужда от Бек. Имах нужда от съвета му. Имах нужда да знам защо изстрелът ме бе превърнал отново в човек. Имах нужда да знам колко време имам с Грейс. Имах нужда да знам дали това беше краят.
„Ти си най-добрият сред тях“ — беше ми казал той веднъж и аз все още помнех как изглеждаше лицето му тогава. Сериозно, скулесто, солидно. Приличаше на човек, комуто можеш да се довериш. На котва в бурно море. Знаех какво иска да ми каже: че от цялата глутница аз съм запазил най-много от човешкото в себе си. Това се случи, след като бяха извлекли Грейс от люлката й.
Когато стигнах до къщата, тя беше все така пуста, което попари и без това плахите ми надежди. Изглеждаше, че всички вече са се трансформирали за зимата; сред нас не бяха останали много млади вълци. С изключение на Джак, разбира се. Пощенската кутия беше натъпкана с писма и бележки, че в пощата Бек го очакват още писма. Извадих всичко и го изсипах в колата на Грейс. Имах ключ и от кутията му в пощата, но щях да се заема с това по-късно.
Отказвах дори да мисля за перспективата да не видя Бек никога повече.
Което не променяше факта, че го няма наоколо, за да разясни на Джак правилата и ограниченията. А някой трябваше спешно да го разкара от училището и останалите публични места, докато не престанеха непредвидимите трансформации, съпътстващи всеки млад вълк. Неговата мнима смърт бе нанесла достатъчно вреда на глутницата. Нямаше да го оставя да ни изложи отново на риск или като се трансформира пред очите на хората, или като ухапе някого.