След като Джак вече бе посетил училището, предположих, че най-вероятно се е опитал да отиде и до дома си, така че се отправих към къщата на семейство Кълпепър. За никого не беше тайна къде точно се намира тя, всички познаваха огромното имение, излязло сякаш от епохата на Тюдорите. Това всъщност бе единственото имение в Мърси Фолс. Не мислех, че някой ще си бъде вкъщи по това време на деня, но за всеки случай паркирах бронкото на Грейс на половин миля и изминах останалото разстояние пеша през гората.
Както и предположих, къщата се оказа празна, извисила се над мен подобно на магически замък от приказките. След бърза обиколка наоколо усетих непогрешимата миризма на вълк.
Не можех да преценя дали е влязъл вътре, или подобно на мен е дошъл, докато в дома е нямало никого, и след това отново се е оттеглил към гората. Спомняйки си колко беззащитен съм в човешката си форма, аз се завъртях, душейки въздуха, и огледах заобикалящите къщата борове за някакво движение. Нищо. Или поне нищо, което човешките ми сетива бяха способни да доловят.
За да бъде разследването ми пълноценно, щеше да се наложи да прекрача леко границите на закона. Може би Джак се намираше в къщата, изолиран в специална заключена стая, предназначена за отглеждане на чудовища. Взломът ми не беше най-спретнатата и незабележима криминална проява на света. Разбих стъклото на задната врата с тухла и се пресегнах през нащърбената дупка, за да завъртя бравата.
Щом влязох, отново подуших въздуха. Бях почти убеден, че надушвам вълк, но миризмата беше слаба и някак безлична и застояла. Не можех да си обясня защо Джак би излъчвал подобен мирис, но въпреки това го последвах през къщата. Достигнах до масивна дъбова врата с две крила, а следата без съмнение ме водеше някъде отвъд нея.
Внимателно я открехнах и си поех дълбоко въздух.
Огромната зала пред мен беше пълна с животни. Препарирани. Бяха зловещи, нищо, което да ти се прииска да гушнеш като играчка. Слабата светлина, струяща от кръглите прозорци на високия таван, ми напомни за галерия в музей. Експозиция Животните на Северна Америка? По-скоро олтар на смъртта. Умът ми се опита да подреди ужасяващата гледка в текст на песен, но така и не успя да намери продължение на началния ред: усмихваме се ние, озъбени в смъртта си.
Потръпнах.
В сумрака ми се струваше, че наоколо има достатъчно животни, за да напълнят Ноевия ковчег. Видях лисица, стиснала препариран пъдпъдък между челюстите си. Черна мечка, извисила се над мен с извадени нокти. Рис, замръзнал по време на вечното си изкачване по някакъв дънер. Дори и полярна мечка, подхванала препарирана риба в лапите си. Нима можеше да се препарират риби? Никога не бях мислил по въпроса.
И тогава сред стадо сърни от всякакъв размер и вид открих и източника на миризмата, която ме бе довела дотук: оголил зъби вълк ме гледаше със зловещите си стъклени очи. Пристъпих към него и се протегнах, за да докосна странно крехката му на вид козина. Под досега на пръстите ми слабата миризма сякаш разцъфна, изпълни ноздрите ми и аз разпознах уникалния аромат на горите. Усетих как кожата ми настръхва. Свих пръсти в юмрук и отстъпих назад. Той беше един от нас. А може би не. Може би беше просто вълк. Само дето никога не бях срещал обикновен вълк в нашата гора.
— Кой си ти? — прошепнах. Но единственото нещо, което оставаше непроменено и при двете форми на върколака — очите му — в случая бяха извадени и заменени от стъклени топчета. Чудех се дали Дерек, пронизан от куршуми в нощта на лова, ще се присъедини към този вълк в зловещата менажерия на семейство Кълпепър.
Хвърлих един последен поглед на залата и закрачих бързо към вратата. Всички животински инстинкти, останали у мен, ми крещяха да се махна колкото се може по-далеч от тази миризма на смърт. Джак не беше тук. Нямах причини да оставам.
Двадесет и трета глава: Грейс
11°С
— Добро утро! — Татко ми хвърли бегъл поглед, докато наливаше кафе в някакъв термос. Беше много официално облечен като за събота, явно се опитваше да продаде имот на някой богат инвеститор. — Трябва да се срещна с Ралф в офиса в 8:30. Става дума за курорта Уиндхейвън.