Усещах, че лицето ми е пламнало. Молех се татко да отговори отрицателно.
Той ме погледна. По начин, чието логично вербално продължение обикновено беше реплика от сорта на Грейс, недей така. По принцип си толкова разумно момиче.
— Нещо трябваше да се направи, Грейс.
— Бил си с ловната дружинка? Тази, която избиваше вълците? — попитах. — Не мога да повярвам, че ти… — Представата за татко, промъкващ се сред дърветата с пушка в ръка, докато вълците бягат някъде пред него, изведнъж стана болезнено ярка. Опитах се да я изтрия от съзнанието си.
— Грейс, направих го и заради теб — каза той.
Гласът ми беше много тих:
— Застреля ли някой от тях?
Татко явно осъзна, че този въпрос е много важен.
— Само предупредителни изстрели във въздуха — отвърна.
Не знаех дали казва истината, но така или иначе не исках да разговарям с него повече. Тръснах глава и се извърнах.
— Не се вкисвай — помоли татко. Стана, целуна ме по бузата — останах съвършено неподвижна, докато го правеше — след което взе термоса и куфарчето си. — Бъди послушна. Ще се видим по-късно.
Останах в кухнята, обвила с ръце синята си чаша, слушайки как звукът от двигателя на татковия „Таурус“ се отдалечава. После къщата отново потъна в обичайната си тишина, едновременно успокояваща и депресираща. Утрин като всяка друга — аз, тишината и чашата с кафе в ръцете ми. Само дето не беше утрин като всяка друга. Думите на татко… предупредителни изстрели… все още витаеха край мен.
Той знаеше какво е отношението ми към вълците и въпреки това бе кроил планове с Том Кълпепър зад гърба ми.
Чувствах се предадена.
Шум на вратата привлече вниманието ми. Сам стоеше в коридора с коса все още мокра от душа. На лицето му бе изписан въпрос, но аз не казах нищо. Чудех се какво ли би направил татко, ако научеше за Сам.
Двадесет и четвърта глава: Грейс
11°С
Прекарах по-голямата част от сутринта и следобеда, борейки се с домашното си по английски, докато Сам се бе изтегнал на дивана с книга в ръка. Беше доста изтънчено мъчение — да се намираме в една и съща стая, но да бъдем разделени от дебел учебник. След няколко почти безкрайни часа, отдадени на науката, в които си бях позволила единствено кратка почивка, за да обядваме, установих, че не издържам повече.
— Чувствам се така, сякаш пилея времето, в което сме заедно — признах.
Сам не ми отговори и аз осъзнах, че изобщо не ме е чул. Повторих изявлението си и този път той примигна, бавно фокусирайки погледа си върху мен, докато се връщаше от фантазния свят, из който бе бродил.
— Щастлив съм просто да бъда тук с теб — усмихна се той. — Това ми е достатъчно.
Изучавах лицето му в продължение на един дълъг момент, опитвайки се да преценя дали е откровен.
Сам отбеляза с листче до коя страница е стигнал и внимателно затвори книгата си. След това отново се обърна към мен:
— Искаш ли да излезем? Ако си приключила с уроците, можем да отскочим до къщата на Бек, за да видим дали Джак не се навърта наоколо.
Идеята ми допадна. След появата на Джак в училище непрекъснато се чувствах неспокойна и притеснена къде се намира какво би могъл да стори.
— Мислиш ли, че ще бъде там?
— Не знам. Новите вълци някак винаги намират пътя си до това място, а и глутницата принципно живее в онази част на Пограничната гора, която е зад къщата — обясни Сам. — Ще бъде чудесно, ако той най-накрая е намерил глутницата и вече се е присъединил към нея.
На лицето му бе изписано притеснение, но той не каза нищо повече. Знаех защо самата аз искам Джак да е намерил мястото си в глутницата — притеснявах се, че ако продължи да обикаля наоколо, ще привлече отново общественото внимание към вълците, а може би дори да издаде какво представляват в действителност. Но Сам изглежда се притесняваше от нещо по-сериозно, нещо голямо и безименно.
В златистата светлина на следобеда подкарах бронкото към къщата на Бек, а Сам играеше ролята на навигатор. Трябваше да шофирам в продължение на около половин час по пътя покрай Пограничната гора. Всъщност май за първи път осъзнавах колко голяма е тя. Логично беше — как иначе цяла глутница вълци можеше да се скрие от хорските очи без помощта на стотици акри необитаема площ? Щом пристигнахме, отбих бронкото, загледана в тухлената фасада. Тъмните прозорци изглеждаха като затворени очи, а цялата видимо необитаема къща излъчваше странното усещане за тъга. Сам отвори вратата и ароматът на издигащите се край двора борове изпълни ноздрите ми.