— Хубава къща — отбелязах, наблюдавайки проблясъците на слънчевите лъчи във високите прозорци. Толкова голяма тухлена сграда би трябвало да изглежда величествена и внушителна, но вместо това излъчваше обезоръжаващото усещане за топлина и уют. Може би причината беше в зле подрязаните храсти или в изкривената на една страна къщичка за птици, която сякаш сама бе пораснала от моравата. Беше приятно място. Място, което би могло да създаде момче като Сам.
— Как я е купил Бек? — попитах.
— Къщата ли? Бил е адвокат на някакви богати старци, така че имаше пари. Купи я за глутницата.
— Адски щедро от негова страна — казах, докато излизах, бутвайки вратата на колата след себе си. — Ох, мамка му!
Сам се приведе над капака на бронкото, за да види какво се е случило:
— Какво има?
— Оставих ключовете вътре и сега няма как да отворим. Бях се замислила за други неща и действах на автопилот.
Сам сви рамене. Не беше особено притеснен:
— Бек има шперцове в къщата. Ще ги вземем, когато си тръгваме.
— Шперцове? Интригуващо — казах и се усмихнах. — Харесвам мъжете с тайни.
— Честито, вече си имаш един — отвърна ми Сам и се насочи към дърветата зад къщата — Готова ли си да започнем нашето разследване?
Идеята ми се струваше едновременно примамлива и ужасяваща. Не бях ходила в гората след нощта на лова и вечерта преди това, когато видях съборения на земята от другите два вълка Джак. В момента ми се струваше, че всичките ми спомени от гората бяха свързани с насилие.
Чак сега забелязах, че Сам е спрял и ми е протегнал ръка:
— Страх ли те е?
Зачудих се дали има вариант да хвана ръката му, без да призная, че наистина ме е страх. Всъщност не, страх не бе точната дума. Просто някакво чувство, което караше кожата ми да настръхне. Времето беше хладно, но нямаше нищо общо с мъртвешкия зимен мраз. Имаше достатъчно храна, така че нямаше причини вълците да ни нападнат. Вълците са срамежливи създания.
Сам взе ръката ми. Усетих силата, както и топлината на кожата му насред есенния хлад. Очите му ме изучаваха, големи и проблясващи в светлината на следобеда. Спомних си времето, когато същите тези очи ме бяха наблюдавали от вълча муцуна.
— Не е нужно да го търсим точно сега — отбеляза той.
— Но аз искам да го направим.
Така беше. Част от мен наистина искаше да види къде бе живял Сам през дългите студени месеци, когато не обикаляше край задния ни двор. Друга част от мен пък, онази, която изпитваше чувството на болезнена загуба, когато глутницата виеше през нощта, вече бе започнала да усеща леката миризма на вълци сред дърветата. Всичко това надделя над притесненията ми. За да покажа готовността си да поемем на това опасно издирване, тръгнах напред към гората, все още стискайки ръката на Сам.
— Те няма да ни доближат — каза ми той, сякаш все още се опитваше да ме убеди. — Джак е единственият, който може да го стори.
Повдигнах вежди и промърморих:
— Като стана дума за това — надявам се, че няма да се нахвърли отгоре ни като чудовище от филм на ужасите, нали?
— Трансформацията не те превръща в чудовище. Просто премахва някои от задръжките ти — произнесе сериозно Сам. — Беше ли побойник в училище?
Аз, както и всичките ми съученици, бяхме чували историята за Джак, който бе вкарал някакво хлапе в болницата след един купон. Мислех, че става въпрос за поредната безпочвена клюка, докато не видях хлапето в коридора с подуто и насинено лице. Джак нямаше нужда да се трансформира, за да бъде чудовище.
Намръщих се:
— Е, посбиваше се, да.
— Ако това ще те успокои поне малко, не вярвам, че ще го открием тук. Въпреки че наистина се надявам да го намерим.
Озовахме се сред дърветата. Тази гора беше доста по-различна от онази, която започваше в края на задния ни двор. Тук дърветата бяха израснали по-нагъсто, а край корените им се издигаха храсти, които сякаш се опитваха да задържат стволовете изправени. По дрехите ни непрекъснато се закачаха тръни и Сам спираше, за да ги маха. Напредвахме бавно, без да забележим никаква следа от Джак или другите вълци, въпреки че доколкото можех да преценя, Сам не се справяше особено добре с огледа на гората край нас. Самата аз се оглеждах активно, като се правех, че не забелязвам как погледът му се стрелва към мен на всеки няколко секунди.