Ръцете ми все още висяха край тялото ми, където Сам ги бе оставил. Нацупих му се:
— Трябваше да ме целунеш.
— Мислех по въпроса.
Продължавах да гледам тъжната извивка на устните му; тъга, която ясно се долавяше и в гласа му. Осъзнавах, че го зяпам, но просто не можех да спра да мисля за това колко много копнея за целувката му и колко глупаво бе от моя страна да я желая толкова неистово:
— И защо не го направи?
Той се приведе към мен и ме целуна съвсем лекичко. Устните му бяха студени и сухи, а самият жест беше вбесяващо галантен и лишен от страст.
— Скоро ще трябва да вляза вътре — прошепна. — Става студено.
Май чак сега обърнах по-сериозно внимание на ледения вятър, който ме пронизваше дори през блузата с дълги ръкави. Един по-силен порив завъртя сухите листа във въздуха и за миг си помислих, че надушвам вълк.
Сам потрепери.
Докато гледах лицето му на все по-слабата светлина, осъзнах, че виждам страх в очите му.
Двадесет и пета глава: Сам
3°С
Не се затичахме обратно към къщата. Тичането би означавало, че потвърждавам нещо, пред което все още не бях готов да се изправя, докато бях с нея. Потвърждение какво съм в действителност. Вместо това закрачихме бързо, сухите листа шумоляха, падналите клонки пукаха в краката ни, а шумното ни дишане окончателно заглушаваше звуците на спускащата се вечер. Студът се бе промъкнал под дрехите ми, вледеняваше кожата ми.
Докато държах ръката й, всичко беше наред.
Един погрешен завой щеше да ни изведе някъде по-далеч от къщата, но не можех да се концентрирам достатъчно, за да следя внимателно дърветата, край които минавахме. В мислите ми проблясваха образите на хора, трансформиращи се във вълци, стотиците трансформации, случили се пред очите ми в годините, прекарани с глутницата. Споменът за първия път, когато бях видял трансформацията на Бек, беше болезнено ясен в съзнанието ми и в момента ми изглеждаше много по-реален от кървавата светлина на залязващото слънце, което виждахме през дърветата пред нас. Спомнях си студената бяла светлина, нахлуваща в хола на Бек, треперенето на раменете му, докато ръцете му се бяха вкопчили в облегалката на дивана.
Стоях зад него и го наблюдавах безмълвно, думите ме бяха напуснали.
— Изведете го! — изкрещя Бек. Лицето му бе обърнато към коридора, очите му — полузатворени. — Улрик, изведи Сам оттук!
Пръстите на Улрик, хванал ме тогава за ръката, ме държаха толкова здраво, колкото тези на Грейс в момента, докато ме водеше уверено към пътеката, по която бяхме дошли по-рано. Нощта се спускаше над дърветата, студена и черна, дебнеше, чакаше момента, в който да ни сграбчи. Но Грейс не отклоняваше поглед от слънцето, докато крачеше напред.
Яркият му кървав ореол ме заслепяваше, размиваше стволовете на дърветата пред очите ми. И изведнъж отново бях на седем. Виждах звездичките по завивките на леглото си толкова ясно, че се препънах. Пръстите ми стискаха плата, дърпаха, раздираха.
— Мамо! — гласът ми ме предаде на втората сричка. — Маменце, лошо ми е!
Бях на пода, оплетен в одеялата. Шум. Повърнато. Треперене. Пълзене. Опит да се вкопча в нещо. Тогава майка ми влезе в стаята — познат, успокояващ силует. Гледах я, положил брадичка на пода. Исках да произнеса името й, но от устата ми не излезе никакъв звук.
Тя падна на колене край мен и наблюдава първата ми трансформация.
— Най-сетне! — Гласът на Грейс разкъса обвилата мислите ми тъмнина и ме върна сред горския здрач. Не можеше да си поеме дъх, сякаш бяхме тичали. — Ето я.
Не можех да й позволя да види трансформацията ми. Не можех да се трансформирам сега.
Проследих погледа й към задната стена на къщата, червена тухлена топлина насред синкавата, студена вечер.
Сега вече се затичах.
На две крачки от колата всичките ми надежди да се стопля в бронкото угаснаха, когато Грейс отчаяно дръпна дръжката на заключената врата, а ключовете, забравени на таблото, леко се разклатиха от движението. Лицето й се изкриви:
— Ще трябва да опитаме къщата — каза.
Нямаше нужда да разбиваме бравата — Бек винаги държеше резервен ключ под прага на задната врата. Опитвах се да не мисля за ключовете от колата, висящи от таблото на бронкото; ако бяха у нас, вече щях да съм се стоплил. Ръцете ми трепереха, когато плъзнах пръстите си под прага, извадих ключа и се опитах да улуча бравата. Вече усещах надигащата се болка. Побързай, идиот такъв. Побързай!