— Измъкни ме оттук — прошепнах. — Моля ти се, измъкни ме.
— Стопли ли се вече?
Не можех да отговоря. Кървях до смърт. Свих ръцете си в юмруци и ги притиснах до гърдите си. Водата, докосваща китките ми, ме караше да треперя по-силно. Лицето на Грейс бе изкривено от болка.
— Отивам да намеря термостата и да пусна отоплението. Сам, трябва да останеш тук, докато се върна с кърпи. Съжалявам.
Затворих очи.
Прекарах цял един живот с глава, едва подаваща се над водата, неспособен да се помръдна, докато Грейс не се върна с куп най-различни кърпи. Приклекна до ваната и се пресегна край мен. Усетих как потъвам надолу към канала, сред червения водовъртеж на водата.
— Не мога да те извадя оттам сама. Моля те, Сам. — Гледаше ме, сякаш очакваше от мен да се помръдна.
Водата се оттичаше край мен, оголвайки китките, раменете, гърба ми, докато не се оказах седнал насред празната вана. Грейс ме зави с кърпа. Беше много гореща, сякаш я беше стоплила по някакъв начин. След това хвана белязаните ми китки в ръце и промълви:
— Вече можеш да излезеш.
Гледах я, без да мигам, разтворените ми крака бяха опрени в плочките на стената. Приличах на някакво гигантско насекомо.
Тя се протегна и докосна веждите ми.
— Имаш наистина красиви очи.
— Тях си ги запазваме — казах.
Грейс трепна при звука на гласа ми:
— Какво?
— Това е нещото, което запазваме. Очите ни остават същите. — Бавно отпуснах юмруците си. — Роден съм с тези очи. Роден съм за този живот.
Сякаш недоловила горчивината в думите ми, Грейс отвърна:
— Е, красиви са. Красиви и тъжни. — Докосна пръстите ми, без да откъсва очи от мен. — Мислиш ли, че вече можеш да станеш?
Можех. И го направих. Гледайки единствено сивите й очи и нищо друго, аз прекрачих ръба на ваната и тя ме изведе от малката баня обратно към живота ми.
Двадесет и шеста глава: Грейс
2°С
Не можех да събера мислите си. Стоях насред кухнята и се взирах в шкафовете, върху които с кабарчета бяха закачени снимки на усмихнати хора — членовете на глутницата в човешкия им облик. Естествено, първото нещо, което бях направила, бе бързо да потърся лицето на Сам, но не можех да концентрирам вниманието си дори върху нещо толкова просто. Продължавах да виждам сгърченото му тяло във ваната, да чувам ужаса в гласа му. Образът му, докато трепери насред гората миг преди да осъзная какво точно се случва, продължаваше да изниква в мислите ми отново и отново.
Тенджера. Консерва супа. Хляб от фризера. Лъжици. Кухнята на Бек очевидно беше заредена, при това много добре, от някой запознат със сезонния живот на върколаците. Беше пълна с храна в консерви и кутии, всичката — с дълъг срок на годност. Подредих върху плота съставките за импровизираната ни вечеря и се опитах да се съсредоточа над това, което правех.
В съседната стая Сам седеше на дивана, завит с одеяло, а дрехите му се въртяха в пералнята. Моите джинси също бяха подгизнали, но те трябваше да почакат. Включих котлона, опитвайки се да мисля за блестящата му алуминиева повърхност, за гладките черни копчета.
Но си спомних гърчещия се на пода Сам, празните му очи. Животинското скимтене, което издаде, когато осъзна, че губи битката с вълка в себе си.
Ръцете ми трепереха, докато изсипвах консервата в тенджерата.
Не можех да се стегна.
Трябваше да се стегна.
Видях изражението му, когато го хвърлих във ваната. Най-вероятно родителите му го бяха хвърлили по същия начин…
Господи, не можех да мисля за това. Отворих хладилника и с изненада видях вътре голяма бутилка мляко — първата лесно разваляща се храна, която откривах в къщата. Изглеждаше толкова не на място, че успя да прогони кошмарните образи, приковавайки вниманието ми към етикета със срока на годност. Беше изтекъл едва преди три седмици и докато изсипвах разваленото мляко в мивката, продължих да разглеждам хладилника за други следи, че къщата е била обитавана до скоро.
Сам продължаваше да стои увит на дивана, когато отидох при него, за да му занеса купичка със супа и препечен хляб. Взе ги с очи, изпълнени с много повече тъга от обикновено.
— Сигурно вече си мислиш, че съм пълен изрод.
Седнах на стола срещу него, като подгънах крака под себе си и държах своята купичка пред гърдите си, за да се стопля. Таванът на хола беше много висок — всъщност стигаше чак до покрива — и стаята все още беше хладна.