— Съжалявам — промълвих за кой ли път.
Сам поклати глава:
— Това беше единственото, което можеше да направиш. Не трябваше да откачам по този начин.
Трепнах, щом си спомних звука от удара на главата му в стената и издигнатите във въздуха сгърчени пръсти, докато потъва във ваната.
— Наистина се справи добре — продължи Сам. Наблюдаваше ме, докато си взимаше хляб. Изглеждаше, че обмисля какво да каже, но просто повтори: — Наистина се справи добре. Теб…
Той се поколеба. Гледаше към стола, на който бях седнала. Тъгата в погледа му превърна празното място на дивана до него в нещо болезнено очевидно.
— Не ме е страх от теб! — отсякох. — Това ли си мислиш? Просто реших, че е добре да имаш малко място за лактите, докато се храниш.
Всъщност във всеки друг момент с радост бих се мушнала под одеялото при него. Изглеждаше толкова топъл и привлекателен в стария пуловер, който бе изровил от стаята си. Но просто исках… всъщност имах нужда да вкарам мислите си в ред и не смятах, че мога да го сторя, докато телата ни се докосват. Все още не.
Сам се усмихна. По лицето му се изписа облекчение.
— Супата е хубава.
— Радвам се. — Всъщност никак не беше хубава. Миришеше на нещо, престояло в консерва прекалено дълго време, и беше безвкусна, но бях достатъчно гладна, за да не ми пука. А и механичните движения, свързани с храненето, ми помагаха да притъпя спомените си за Сам във ваната.
— Разкажи ми повече за размяната на мисли — казах. Исках да го накарам да говори, за да чувам човешкия му глас.
Сам преглътна залъка си:
— За какво?
— Спомена, че си ми показал онази гора, когато си бил вълк. И че вълците могат да разговарят помежду си по този начин. Разкажи ми за това. Искам да знам как става.
Сам се наведе, за да остави купичката си на пода, и след това отново се облегна назад. Лицето му изглеждаше уморено.
— Нещата не стават точно така — въздъхна той.
— Не съм казала, че стават по някакъв начин! Питам как стават?
— Това не е някаква суперсила — отвърна той, — а по-скоро нещо като утешителна награда. — Когато го погледнах неразбиращо, добави. — Това е единственият начин, по който можем да комуникираме. Не можем да си спомним думите. Не можем да ги произнесем, дори някак да ги формулираме във вълчите си мозъци. Всичко, което имаме, са образи, които изпращаме един на друг. Простички образи. Пощенски картички от другата страна.
— Можеш ли да ми изпратиш някоя в момента?
Сам се присви на дивана, увивайки се по-плътно с одеялото:
— В момента дори не мога да си спомня как се прави, защото съм себе си. Способен съм да изпращам образи само когато съм вълк. За какво ми е нещо подобно в момента. Имам си думи. Мога да ти кажа всичко, което поискам.
Помислих си да му отвърна, че понякога само думите не са достатъчни, но дори самата мисъл за това предизвика необичайна болка в мен. Вместо това казах:
— Но аз не бях вълчица, когато ми показа гората. Как вълците могат да говорят с други членове на глутницата, ако те са в човешки облик?
Сам примигна:
— Не знам. Не мисля, че някога съм се опитвал да го правя с човек. Само с вълци. Защо ти е да знаеш това?
Имаше горчивина и умора в гласа му. Оставих купичката си в края на масата и отидох на дивана. Той повдигна одеялото, за да мога да се притисна към него, и затвори очи. Известно време остана така, преди да ги отвори отново.
— Всичко, което исках, беше просто да ти покажа как да дойдеш у дома — произнесе тихо. Усещах топлия му дъх близо до устните си. — Исках да съм сигурен, че ще ме намериш, когато се трансформираш.
Прокарах пръсти по гърдите му, оголени под широката яка на пуловера. Гласът ми потрепери леко:
— Е, намерих те.
Сушилнята жужеше някъде от коридора, странен звук в тази празна къща. Сам се отдръпна:
— Трябва да си взема дрехите. — Отвори уста, сякаш се канеше да каже още нещо, но вместо това се изчерви.
— Дрехите ти няма да избягат никъде — казах.
— Нито пък ние, освен ако не успеем да влезем в бронкото и да се доберем до ключовете — отбеляза очевидното Сам. — Мисля, че колкото по-бързо го направим, толкова по-добре. Особено като се има предвид фактът, че ти ще трябва да работиш с шперца. Не мога да остана навън толкова дълго.