— Хей — промърмори тя сънливо. — Какво правиш?
— Шшш — казах и се изчервих. — Съжалявам, че те събудих. Просто размишлявах.
Отговорът й беше прекъснат от прозявка:
— Ами спирай с размишленията в такъв случай.
Легнах си на самия ръб на матрака. Нещо тази вечер ме бе променило — нещо, свързано с факта, че Грейс ме беше видяла във възможно най-лошото ми състояние, парализиран от ужас във ваната, готов да се предам. Тази вечер леглото ми се струваше прекалено малко, за да избягам от уханието й, от нежния й глас, от топлината на тялото й. Внимателно натъпках одеяло между нас и положих глава на възглавницата, надявайки се, че ураганът от мисли в главата ми ще утихне и ще ме остави да заспя.
Грейс се протегна и прокара пръсти през косата ми. Затворих очи и я оставих да ме подлуди. Ти даряваш ме с искрата,/ която дива страст разгаря./Лежа в постелята ти буден,/ нощта студена паст разтваря.
— Харесвам косата ти — промълви.
Не казах нищо. Мислех за мелодия, която би паснала на стиха.
— Съжалявам за тази вечер — продължи тя. — Не исках да събуждам демоните ти.
Въздъхнах, докато пръстите й се плъзгаха край ушите и по врата ми.
— Всичко се случва твърде бързо. Просто искам да… — млъкнах за секунда, преди да произнеса да ме обичаш, защото ми се стори, че това се подразбира — … да бъдеш с мен. Винаги съм го искал. Но никога не съм вярвал, че в действителност ще се случи. — Прозвуча твърде сериозно, затова добавих: — Пък и в крайна сметка аз съм митологично същество. Технически погледнато, не би трябвало да съществувам.
Грейс се разсмя тихичко, красив смях, предназначен само за мен:
— Глупаво момче. За мен си съвсем истински.
— Ти също — прошепнах.
Известно време мълчахме.
— Иска ми се да се бях трансформирала — каза тя накрая толкова тихо, че едва я чух. Отворих очи, защото просто трябваше да видя лицето й, докато произнася тези думи. И там прочетох най-ясното изражение, което бях виждал, откакто я познавах — дълбока, непреодолима тъга.
Погалих я по бузата.
— О, не. Повярвай ми, Грейс, не искаш това.
Тя поклати глава върху възглавницата.
— Чувствам се толкова отчаяна, когато слушам воя. Чувствам се толкова сама, когато изчезнеш през лятото.
— О, ангел мой, бих те взимал със себе си, ако можех — казах, едновременно изненадан от думите „ангел мой“, които бях произнесъл, и от това колко естествено бяха прозвучали те. Прокарах пръсти през косата й. — Но ти не искаш това. Губя все повече и повече от себе си всяка година.
Гласът й прозвуча странно:
— Кажи ми какво става накрая.
Трябваше ми известно време, за да осъзная какво има предвид.
— Накрая… — Имаше хиляди начини да й го кажа, хиляди начини да го оцветя. Но Грейс не би се хванала на оптимистично розовата версия, която Бек ми бе разказал в началото, така че просто реших да съм честен. — Аз ставам себе си — ставам човек — все по-късно с всяка следваща пролет. Докато една година… предполагам… просто няма да се трансформирам. Виждал съм го при по-старите вълци. Някоя година те просто не се превръщат отново в хора и си остават… вълци. Живеят малко по-дълго от обикновените вълци. Но въпреки това… петнадесетина години, не повече.
— Как можеш да говориш за смъртта по този начин?
Гледах я. Очите й блестяха, уловили промъкнал се през прозореца лунен лъч.
— А как трябва да говоря за нея?
— Не съжаляваш ли за това, което те очаква?
— Всеки ден.
Грейс замълча, но можех да почувствам как обработва получената информация, прагматично подреждайки всичко на правилното място в главата си.
— Ти беше вълк, когато те простреляха.
Исках да притисна пръсти към устните й, да върна оформящите се думи обратно в устата й. Беше прекалено скоро. Все още не исках да го казвам.
Но Грейс продължи:
— Пропуснал си най-топлите месеци през годината. Не беше чак толкова студено, когато те простреляха. Беше хладно, но това определено не беше зимен студ. И въпреки това ти беше вълк. Кога си бил човек през тази година?