Но той не ми се виждаше ранен. Изглеждаше така, сякаш кръвта е чужда.
— Ти ли го уби? — прошепнах.
Той не избяга от звука на гласа ми, както бях очаквала. Стоеше неподвижен като статуя, а кехлибарените му очи се бяха спрели върху лицето ми, а не върху парчето месо, което държах.
— Само за това говорят по новините — продължих, сякаш можеше да ме разбере. — Наричат го „кошмарно“. Казват, че са били диви животни. Ти ли го направи!
Той остана, загледан в мен още минута, неподвижен, немигащ. И след това, за първи път от шест години насам, затвори очи. В разрез с всеки естествен инстинкт, който вълкът би следвало да притежава. След цял един живот на немигащ взор сега той стоеше пред мен, застинал в почти човешко изражение на скръб, затворил ярките си очи, привел глава, отпуснал опашка.
Това беше най-тъжното нещо, което бях виждала някога.
Бавно, стараейки се да не правя резки движения, аз пристъпих към него. Страхувах се единствено от това да не го уплаша, но не и от обагрените в червено устни и острите зъби, които се криеха зад тях. Ушите му се раздвижиха, показвайки, че е усетил присъствието ми, но въпреки това той не помръдна. Приклекнах и пуснах месото в снега до мен. Трепна, когато то падна, но остана на мястото си. Бях достатъчно близо, за да усетя аромата на хищник, да почувствам топлината на дъха му.
И тогава направих това, което винаги бях искала да направя. Положих длан на шията му и когато той не се отдръпна, зарових и двете си ръце козината му. Външният пласт на кожуха му не беше толкова мек, колкото изглеждаше, но под защитния слой на твърдите косми докоснах нещо меко и пухкаво. С тих стон той притисна глава към мен, без да отваря очи. Държах го, сякаш беше просто семейното ни куче, въпреки че дивият му, остър аромат бързо прогони тази асоциация, напомняйки ми какво е той всъщност.
За момент забравих къде… какво… бях. За момент нищо нямаше значение.
Долових движение. В самия край на гората, едва забележима в угасващата светлина на деня, стоеше бялата вълчица и ни наблюдаваше с горящите си очи.
Усетих вибрация и тих звук близо до тялото си и осъзнах, че моят вълк е започнал да ръмжи. Вълчицата пристъпи по-близо необичайно смело и той се извъртя в ръцете ми, за да я погледне. Трепнах, когато чух изщракването на челюстите му.
Тя не ръмжеше и това някак беше най-ужасното в цялата сцена. Един вълк би трябвало да заръмжи. Но тя просто стоеше там, местейки поглед от него към мен, и излъчваше омраза с всяка фибра на тялото си.
Като все още ръмжеше тихо, моят вълк се притисна към мен и ме принуди да направя крачка назад, после още една. Насочваше ме към верандата. Краката ми докоснаха стъпалата и аз се оттеглих към задната врата. Той остана в основата на стълбите, наблюдавайки ме как отварям, пристъпвам в къщата и заключвам.
В мига, когато вече бях от другата страна на стъклото, бялата вълчица се изстреля напред и сграбчи парчето месо, което бях пуснала. Въпреки че моят вълк беше по-близо до нея и бе очевидна заплаха за храната й, тя не откъсваше очи от мен. Задържа погледа ми за един почти безкраен миг, преди да се плъзне обратно в горите, изчезвайки като призрак.
Моят вълк тръгна след нея, но се поколеба и спря в началото на дърветата. В мътната светлина, която идваше от дома ни, видях проблясващите му очи, наблюдаващи силуета ми през вратата.
Притиснах дланта си към хладното стъкло.
Разстоянието между нас никога не ми се бе струвало толкова непреодолимо.
Шеста глава: Грейс
5°С
Когато татко се прибра, мислите ми все още бяха изгубени в тихия свят на вълците. Представях си отново и отново усещането от досега на дланите ми с твърдата козина на моя вълк. Въпреки че неохотно измих ръцете си, за да мога да довърша вечерята, неговият мускусен аромат отказваше да ме напусне, просмукан в дрехите ми, запазил спомена за нашата среща ярък и близък. Трябваха му шест години, за да ми позволи да го докосна. Да го задържа в прегръдките си. А сега той ме пазеше точно както винаги беше правил. Отчаяно исках да разкажа на някого какво се бе случило, но знаех, че татко няма да сподели вълнението ми, особено сега, докато все още чувах от телевизора как новинарите продължават да мрънкат за нападението. Така че държах устата си затворена.
В антрето татко изтръскваше снега от обувките си. Въпреки че все още не ме беше видял в кухнята, той се провикна: