Днес, когато се отбих у Къртис, за да видя дали има някакви новини, се срещнах с тях. Искаше ми се да ги бях срещнала при различни обстоятелства.
Докторът се приближава към леглото на Одет. От мрачното му изражение и от начина, по който държи папката като някакъв щит, усещам, че новината е лоша.
Докторът казва нещо на Одет на френски. Parents. Пита я къде са родителите ѝ. „Отидоха до столовата да хапнат нещо“. Явно Одет му го казва, защото той понечва да излезе от стаята. Ще почака, докато родителите ѝ се върнат.
Одет крещи след него и той се спира на вратата. Иска да чуе новината сега. И аз бих постъпила така. Отчаяно иска да разбере.
Докторът се връща до леглото.
— Да изляза ли? — питам аз.
Очите на Одет се стрелкат към мен.
— Не. Остани.
Докторът поглежда към папката си, сякаш се опитва да забави неизбежното. Най-накрая заговаря с тих, сериозен глас.
И лицето на Одет се сгърчва точно като лицето на Къртис и на родителите му днес следобед. Докторът потупва Одет по ръката и казва още нещо.
Една-единствена дума се изтръгва от устните ѝ. После ги стиска здраво и затваря очи. Докторът кима и се запътва съм вратата.
Устните на Одет треперят и се гърчат, сякаш някакъв ужасен звук се мъчи да излезе оттам. Сълза се търкулва по подпухналата ѝ, охлузена буза. Стоя там, не знам какво да кажа. Няма нужда да я питам дали е добре, защото явно не е.
През стиснати зъби ми казва:
— Върви си.
— Окей — казвам ѝ, — ще дойда утре.
— НЕ. Не идвай.
— Нали не го мислиш?
Одет отново затваря очи.
Догонвам доктора по коридора.
— Какво ѝ казахте?
Докторът се обръща, колебае се, очевидно объркан от проблема, който представлявам. Ще наруши ли лекарската тайна, ако ми преведе това, което току-що ѝ каза?
Разсейва се от бипкането на пейджъра. Поглежда го.
— Много съжалявам — казва той на английски, готов да се отдалечи, — с времето може да възстанови известно движение на горните крайници, но никога няма да може да ходи.
61
В настоящето
— По дяволите — Къртис се свлича на пода. — По дяволите.
— Това не е сестра ти — казва Брент.
Предупредителен сигнал отеква в главата ми. Как може да е сигурен?
Лицето на Къртис е побеляло, очите му са фиксирани върху фигурата на екрана:
— Десет проклети години. Защо ще ни го причини? Защо ще го причини на мама?
— Чуй ме, брато — казва Брент настойчиво, — който и да е, не е Саския.
Защо е толкова сигурен?
— Един път не се опита да се обади — задъхва се Къртис — Къде е била през тези години?
— Не ме чуваш! — крещи Брент. — Казвам ти, че не е Саския!
Отчаянието в гласа му ни кара да млъкнем. Обхваща ме ужасно предчувствие и някак знам какво ще каже Брент. Това, което прочетох в очите му преди две вечери.
Тогава той го изрича:
— Защото аз я убих.
Главата на Къртис се отмества от екрана към Брент.
— Какво? Не. Това е тя.
Взирам се в екрана. Определено прилича на Саския. И все пак…
Брент коленичи пред Къртис.
— Толкова съжалявам, брато.
Погледът на Къртис прескача между Брент и екрана. Разбирам вълнението му. Част от съзнанието му се опитва да осмисли това, което му каза Брент. Другата копнее да повярва, че сестра му е там, жива и здрава, макар да е ужасен от това, което току-що направи.
Какво означава всичко това? Да изчезне за десет години и да се върне, за да ни причини този ужас? Трябва наистина да е психопатка.
Но не беше ли точно такава?
Брент е навел глава.
— Толкова, толкова… съжалявам… аз… — гласът му се задавя.
Фигурата на екрана прави крачка напред и изчезва. Идва към нас. Искам да чуя какво ще каже Брент, но тя която и да е тя — ще бъде тук всеки момент.
— Трябва да вървим — казвам аз.
Накъде?
Да се спуснем надолу. Това е най-добрият вариант. И да се надяваме, че ще сме по-бързи от нея. Острата болка в коляното ми припомня, че този план е доста проблематичен. Дърпам Къртис за ръкава.
— Трябва ми спортната лепенка. Сега.
Къртис не се помръдва, изглежда, въобще не ме е чул.
— Говори — казва той на Брент.
Брент го поглежда с терзание в очите. Гласът му трепери, ръцете също.
— Сутринта на състезанието се появих в стаята на Мила. И ги намерих двете заедно в леглото.
Къртис се обръща към мен шокиран.
О, боже. Това е най-лошият начин да го научи.
— Тръгнах по улицата като замаян — казва Брент, — и след няколко преки Саския ме настигна. Смееше се. Знаеш ли какво ми каза? — Поема си треперещ дъх. — За първи път тази зима Мила най-после беше задоволена.