Брент върви пръв.
— Накъде ни води? — прошепвам аз.
— Без приказки! — сопва се Одет.
През стъклото навън всичко е бяло. Опитвам се да уловя погледа на Къртис, но той е напълно изключил, вероятно още премисля какво е направил на Саския, и не искам да го гръмнат заради мен. Във всеки случай навън имаме по-голям шанс да избягаме от нея, отколкото вътре.
— Сваляйте якетата — казва Одет.
Хитър ход. Колкото ни е по-студено, толкова по-вероятно е, че ще се подчиняваме. Измъквам ръцете си от ръкавите на якето и го оставям да падне на земята, надявайки се, че няма да ме накара да сваля ръкавиците и очилата.
Брент се навежда да вземе сноуборд обувките си.
— Не — казва Одет. — Вън.
Псувам наум — той е с протритите си кецове. Бута вратата и снежната вихрушка се втурва вътре. Слагам очилата и излизам след него. Вече вали много силно. Вятърът завихря снежинките, облакът е слязъл ниско над земята, ще бъде истинска виелица. Дори зъберите не се виждат. Само въжената бариера, затрупана наполовина от снежните навеи, показва, че са там.
Може да свърши работа. Ако не ни вижда, няма да може да ни застреля.
Чифт тесни, дълги ски и щеки са подпрени на външната стена. Одет посяга към тях, без да откъсва поглед от нас. Ние се скупчваме заедно, докато тя щраква обувките си в автоматите. Зъбите ми вече тракат от студ. Хвърлям поглед към Къртис и Брент. Да бягаме ли? Но накъде? И колко далече ще стигна с това коляно?
Къртис се е вторачил в снега. Искам да дойде на себе си. Стискам го за лакътя, но той не реагира. Също като мен и той е с очила и ръкавици.
Клетият Брент няма нищо. Издърпва качулката си още по-ниско над челото и пъха ръце в джобовете на джинсите си. Черният му суитшърт „Бъртън“ изпъква отдалеч на белия фон, същото важи и за лилавия анцуг на Къртис. С морскосиния ми екип и моето положение не е по-добро.
Одет сочи към ледника:
— Вървете.
Тръгваме в редичка по един, Брент е отпред, прикрива с ръка лицето си от снежните парцали, след него съм аз, Къртис е последен. Докато куцам напред, се оглеждам за други капани, макар че едва ли ще ги видя. Снегът е до колене, така че напредваме бавно. Болката ме пронизва на всяка крачка.
Поглеждам назад към Одет. Със ските на краката не е останала и следа от предишната ѝ вдървеност. Движенията ѝ са гладки и плавни, сякаш ските са естествено продължение на краката ѝ.
— Къде ни водиш? — извиквам аз.
Тя само се разсмива. Мисля, че знам отговора. Ако ни открият с куршуми в тялото, може да проследят пушката, но ако ни намерят в някоя пукнатина, ще изглежда като поредната трагична злополука.
Обгръщам гърдите си с ръце. Вятърът реже направо през суитшърта. Отново проверявам през рамо. Одет е на безопасна дистанция. Трябва да окажем съпротива, но видът на пушката ме парализира. Дори и да не иска да ни застреля, ще го направи, ако се наложи, и ако мерникът ѝ е толкова точен, колкото казва, няма нужда да е близо до нас.
Не мога да повярвам какво ми се случва. Всяка следваща крачка ме води по-близо до гроба. Защо не се съпротивлявам? Но какво мога да сторя? Имам избор да ме застреля в гърба, ако хукна да бягам, или да замръзна до смърт в онази пукнатина, ако не го направя… Казват, че когато замръзнеш достатъчно, спираш да усещаш студа. И пак ти става топло. Поне ще бъдем заедно.
Вятърът бучи в ушите ми. Сега не може да ни чува. Брент е точно пред мен. Хващам го за ръкава.
— Тя ни води към пукнатината — прошепвам аз.
За момент Брент изглежда умислен, после се усмихва тъжно и извиква през рамо:
— Мога да ти покажа къде е Саския.
Какви ги говори? Ледникът се придвижва с около сто метра на година — знам, защото проверих в интернет.
— За глупачка ли ме мислиш — крещи обратно Одет. — Минали са десет години. Пукнатината не е там.
Но усещам зрънце съмнение в гласа ѝ.
— Откъде знаеш? — вика Брент.
— Какво правиш? — шепна аз.
Той ме игнорира и сочи нагоре по склона.
— Там горе е.
— Млъкни! — изкрещява тя.
— Мястото на вечния ѝ покой — казва Брент. — Искаш ли да го видиш?
Одет спира, за да го обмисли.
— Добре. Покажи ми.
Сменяме посоката. Качваме се право нагоре, където вчера построихме скока.
Не разбирам какво е намислил Брент и това ужасно ме изнервя.
Той сграбчва ръката ми. Снишава глас:
— Ще се опитам да избягам. Ще я поведа нагоре, далече от вас. Аз ѝ трябвам. Аз започнах всичко това. Вие и двамата сте с обувки. Слезте до сградата и вземете бордовете.
— Не, Брент.
Той стиска пръстите ми.