— Бърз съм. Няма да ме види.
Само дето ще тича с кецове нагоре по ледника, пълен с пукнатини. И за да слезе обратно, ще трябва да мине покрай нея.
— Моля те, не го прави — казвам аз.
Но той гледа нагоре по склона, готов да хукне.
Мога да тичам след него. Но това значи да изоставя Къртис.
— Давам ти шанс, Мила, не го изпускай. — Брент измъква ръката си от моята.
И аз не го спирам.
63
В настоящето
Преструвам се, че се спъвам, и се хвърлям на снега. Стонът ми не е престорен. Клетото ми коляно. Мисля, че го травмирах още повече.
— Ставай — казва рязко Одет.
Виждам през рамо, че насочва пушката към мен.
Брент ми дава шанс, аз му връщам услугата. Давам му няколко ценни секунди да се измъкне.
Има нужда от тях.
— Веднага — крещи тя.
Ходът ми проработва. Не е забелязала, че Брент е потеглил. Представям си как тича през виелицата с големи крачки.
— Не мисля, че мога да стана — казвам аз.
— Ще прострелям коляното ти.
Хващам крака си с две ръце, мъча се да се изправя.
— Не мога да вървя повече. Боли. — Още няколко секунди, нищо повече не мога да му дам.
— Хей! — осъзнала е, че Брент го няма.
Спирам да дишам, докато тя взима решение. Дали първо да ни застреля и после да хукне след него.
— Не мърдай! — Тя пъха ръката си през каиша на пушката и я мята на гърба си. Брент ще излезе прав. Той ѝ трябва най-много, не иска да го изпусне. Или може да е по-просто. Знае, че няма да стигна далеч с това коляно и първо иска да се разправи с него. После ще се върне за мен и за Къртис.
Сграбчва дългите щеки и започва да се избутва нагоре по склона, ръцете и краката ѝ работят в синхрон. Бързото ѝ ускоряване ме ужасява. Вече изчезва в мъглата. Гади ми се. Брент няма никакъв шанс.
Мъча се да си запуша ушите, за да не чуя изстрела, който сигурно ще последва. Къртис гледа с празен поглед снежната вихрушка.
Чувам последните думи на Брент. Не го изпускай.
Стискам ръката на Къртис.
— Къртис, бягай.
Никакъв отговор. Разтърсвам го.
— Къртис. Имам нужда от теб.
Той бавно обръща глава. Виждам с какво усилие се изтръгва от състоянието си.
— Трябват ни бордовете — казвам аз.
— Можеш ли да се пързаляш? — пита Къртис.
— Ще трябва.
Той ме хваща за ръка и се забързваме надолу по склона. Стискам зъби, опитвам се да блокирам болката. Всеки момент ще чуем изстрела. Забързвам ход.
Тъмната сграда на Панорамата се очертава в мъглата.
— Чакай тук — казва Къртис, — аз ще ги взема.
Той се връща след няколко секунди с бордовете и якетата. Навличаме якетата, но няма смисъл да слагаме бордовете. Трябва да прекосим равното до началото на пистата. Къртис провира ръка през кръста ми, за да ме поддържа, и тичаме колкото можем през пухкавия половинметров сняг покрай зъберите.
Дробовете ми се напрягат за кислород.
— Пукнатината — изстенвам.
— Ще я заобиколим.
И ще се надяваме, че няма и други.
Още съм в очакване на пушечния изстрел.
— Не мисля, че иска да ни застреля.
— Защо не? — пита Къртис.
Снежинките влизат в устата ми всеки път щом я отворя.
— По-скоро иска да ни набута… в някоя пукнатина — с труд си поемам дъх, — за да изглежда като злополука.
— По-бързо — казва Къртис.
Вихрушката става сивкава. Почти ще припадна, но Къртис е поел половината от тежестта ми и продължава да тича, така че тичам и аз.
Не знам дали някога съм се напрягала толкова. Мисля, че почти сме прекосили равното.
Изстрелът отеква във въздуха. После още един. И още един. Стомахът ми се свива. Краката ми се подкосяват.
Ръката на Къртис обгръща по-здраво кръста ми.
— Не спирай.
От очите ми се търкалят сълзи и правят вадички в очилата. Не мога да променя чувствата си, Мила.
Наистина не е могъл. Досега. Току-що го доказа.
И мислех, че и ти не си безразлична към мен.
Защо ми трябваше толкова време да осъзная, че никак не ми е безразличен? Вече никога няма да го разбере, защото никога не му го показах. Съжалявам, Брент. Толкова съжалявам.
Трябва да прогоня тези мисли и да се боря да оцелея, но хълцам и се задушавам от силните ридания. През цялото време го наранявах. Ненавиждам се за това. Той не го заслужаваше. А аз не заслужавам него. Това, което е сторил на Саския, е било заради мен, и е прекарал следващите десет години, последните си десет години, измъчвайки се за стореното.
Одет може да не го е улучила. Или само да го е ранила.
Къртис сочи напред.