— Виж.
Виждам черната линия, която маркира пистата. Оттук е само надолу.
Връщам се в реалността. Одет може да се появи всеки момент. Ако е застреляла Брент, ние ще сме следващите. Нямаме шанс. Една биатлонистка не е нищо друго освен елитен ловец.
Само бавя Къртис. Ако беше сам, щеше да има шанс.
— Тръгвай — казвам аз, — слагай борда и тръгвай.
— Няма да те изоставя — казва той.
— Коляното много ме боли. Искам да се спуснеш и да повикаш помощ.
— Не.
Нямаме време да се разправяме.
— Нали помниш какво обеща — казвам отчаяно, — като кажа „скачай“, скачаш.
— Ти помниш ли какво ти казах? Че съм готов да те приема в живота си.
— Къртис! — Не бива повече да плача.
— А ти? Какво ще правиш?
— Ще се скрия. — Това вятърът ли е, или съскането на ски? Стискам тревожно пръстите на Къртис — Върви. Моля те!
Той ме поглежда и стиска пръстите ми.
— Ще доведа помощ.
Докато изчезва от погледа ми, се препъвам в нещо в снега. Брадвата за лед. Грабвам я и се оглеждам за място, където да се скрия. Има само един начин, а се надявах, че вече никога няма да ми се случи. Стискам брадвата, скачам в най-големия снежен насип и затрупвам краката и тялото си със сняг. Сега раменете и главата. Обхваща ме паника. Тежестта на снега ме притиска. Няма да мога да дишам.
Хайде. Можеш. Трябва да го направиш.
Боже господи, вече чувам ските. Тя е по-силна от мен, физически и психически, дори след като си счупи врата. Поемам въздух за последно, нагребвам сняг върху лицето си, после забивам ръцете под повърхността. Студен и мокър, снегът лежи върху бузите ми. Ужасяваща мисъл минава през ума ми. Снегът около мен може да се втвърди.
И да ме прикове тук завинаги.
Всеки инстинкт в тялото ми крещи да стана, но през пролука в снега виждам приближаването на Одет. Сърцето ми блъска. Не смея да дишам през носа, за да не поема сняг и да се задуша, затова всмуквам малки глътки въздух през устата.
Тя се оглежда. Нямах време хубаво да се зария. Всеки момент ще ме открие.
Някъде отдолу, от пистата долита остро изсвирване. Одет извиква и сваля пушката от гърба си. Защо му трябваше на Къртис? Гледам с ужас как се прицелва.
После сваля пушката и псува. Вихрушката. Не може да го види. Представям си как Къртис се спуска надолу по дългия, стръмен склон, докато стигне до равното. Вече е стигнал.
Одет изважда нещо от раницата си — тъмен предмет като тухла. Какво е това? Тя го човърка нещо и го хвърля надолу по склона.
Покрива ушите си и след няколко секунди се чува експлозия. Тишина. И после тътен. И грохот, който става все по-силен и по-силен, сякаш цялата планина се срутва около нас. Макар и в шок, разбирам какво е това. Не успя да го види, затова предизвика лавина.
И ако съдя по звука, целият склон току-що се свлече надолу.
64
В настоящето
Лавината прилича на бавно движеща се вълна от бетон. Мощта ѝ изтласква всичкия въздух от снега и щом спре, снегът напълно се втвърдява.
Червата ми се преобръщат, като си представям как безжизненото тяло на Къртис се подмята надолу по склона.
Не се паникьосвай. Ако трябва, ще плува в снега, само и само да остане близо до повърхността. Когато движението започне да се забавя, ще изкопае дупка за дишане около главата си.
Ако не е изгубил съзнание при свличането.
Той знае как да запази спокойствие и да съхрани въздуха. Сега вече нищо не може да направи, освен да чака помощ. Има предавател и аз имам предавател. Жертвите на лавина имат деветдесет процента шанс да оцелеят, ако ги открият до петнайсет минути.
След половин час шансовете намаляват до трийсет и пет процента.
Трябва да стигна до него. Но първо трябва да преодолея Одет.
Тя явно мисли, че и двамата сме някъде долу, защото продължава да гледа на другата страна и да се взира във вихрушката с вдигнати очила. Стискам брадвата и се измъквам от насипа. Всяка минута е важна.
Очилата ми се запотяват. Премествам ги на челото. Одет премята пушката на гръб и закопчава крака си в левия автомат. Ще се спусне надолу, за да се увери, че не сме избегнали свличането. Накуцвам към нея, надявайки се, че няма да ме чуе.
Каква ирония. Години наред се измъчвах без причина, че ужасно съм я наранила. А сега трябва да го направя наистина. Къде да се прицеля? Тялото ѝ е обвито с няколко слоя екипировка, краката са по-добрият вариант. Десният крак, който не влачи.
Прокрадвам се напред, пръстите ми стискат по-здраво дървената дръжка. Още не ме е усетила. Посягам с брадвата, но стомахът ми се свива. Не мисля, че мога да го направя. Тя щраква другия автомат.