Пред очите ми изплуват образи. Къртис, потрошен и затрупан под снега. Брент, някъде горе с куршуми в тялото. Дейл и Хедър, заедно в ледения процеп. С всичка сила забивам брадвата в десния ѝ крак, точно над коляното. С ужасен писък тя пада настрана. Сега сме квит.
— Къртис! — крещя аз.
Одет се гърчи в снега, стиснала крака си. Отново вдигам брадвата. Ските вече ѝ пречат. Посяга към автоматите, за да ги освободи. Замахвам към бедрото ѝ. За да стигна до Къртис, трябва да я обездвижа.
Тя се претъркулва, избягвайки удара, вече се е освободила от едната ска. Пак замахвам и я уцелвам точно над бедрото. Ако съдя по отвратителното хряскане, ударила съм кокала. Тя изкрещява.
И другата ѝ ска се е откачила. Тя посяга към раницата си. Пушката! Пускам брадвата и се хвърлям върху нея.
Докато се боричкаме, се изнизват ценни минути. Трябва да стигна до Къртис. Измъквам пушката от пръстите ѝ и се мъча да се изправя. Боже, тази пушка тежи.
Викам колкото мога: „КЪРТИС!“.
Викът отеква в долината. Ако е там, ще ме чуе. Наострям уши за отговор, но нищо не чувам. Погребан е.
Одет се изправя, бялата ѝ камуфлажна грейка е подгизнала от кръв, и се хвърля в близкия сняг. Брадвата!
Нямам време да насоча пушката, а и не знам как да стрелям — има ли предпазител? — затова я мятам настрана и скачам за брадвата. Прерязва ме болка в коляното. Ръцете на Одет се протягат към дървената дръжка, но аз я изритвам с всичка сила със здравия си крак. Брадвата полита във въздуха през мъглата.
Застиваме на място, пушката на една страна, брадвата на друга. Тя хуква за брадвата. В близка схватка брадвата е по-доброто оръжие, но няма да стигна до нея, затова се мятам и сграбчвам пушката. Тя още рови за брадвата, снегът около нея порозовява.
Насочвам пушката към нея.
— Стой!
Тя обръща глава. В боричкането е загубила очилата и шапката си и косата ѝ е покрита със сняг. Преди да мога да реагирам, тя се заклаща с празни ръце през виелицата, покрай зъберите, обратно съм сградата. Ако се измъкне, не мога да намеря Къртис. Сигурно вътре е складирала и други оръжия — най-малкото липсващите ножове, а може би и още пушки — така че хуквам след нея.
Не е трудно да я следвам по кървавата линия в снега. Толкова много кръв, чудя се как може да тича, но многообещаващите олимпийки не се предават лесно. Болката в коляното ми достига до ново равнище. Все пак някога и аз бях олимпийска надежда, така че я потискам и куцам по-бързо.
Изникват очертанията на сградата. Одет вече е почти до вратата. Ще се докопа до оръжията и след секунди пак ще ме подгони.
— Стой или ще стрелям! — извиквам аз.
При пълната ми липса на опит шансът да я уцеля от това разстояние е минимален. Тя явно мисли същото, защото продължава да тича.
Как да я спра?
Отчаяна, изкрещявам:
— Никога не те е обичала! — Това е опасна тактика, може да я разяри още повече.
Одет замръзва на място.
— Тя ти изневери.
Обръща лице към мен.
— Ти си го започнала — отвръща тя студено.
— Бях омаяна от нея, точно като теб.
Одет не отговаря, но бавно се приближава към мен.
— Знаеш ли какво ми каза, след като прекарахме нощта? Че е било само тактически ход, да те разстрои преди Британското.
— Не ти вярвам.
— Че това бил единственият ѝ шанс да те победи.
— Лъжеш.
Смъквам ръкавицата си.
— На сутринта ми даде това — измъквам сребърната верижка с тюркоазени мъниста от джоба си.
По блясъка в очите ѝ виждам, че я разпознава. Одет пристъпва по-наблизо.
Аз отстъпвам леко, спомням си за пропастта някъде вляво.
— Горе ръцете!
Тя бавно повдига ръце. Държа пушката насочена към нея. Вече е на пет метра от мен, вторачва се в гривната.
— Не би го направила. Тя ме обичаше — но гласът ѝ трепери, сякаш усеща истина в думите ми.
— Ти я обичаше и още я обичаш. Знам. Но тя просто те използваше, така както използваше всички нас.
— Не е вярно — но гласът ѝ не звучи убедително.
— Направи всичко това заради нея, но тя не го заслужава.
— Млъкни — тя пристъпва още по-близо.
Отстъпвам и се напрягам да видя червеното въже, което маркира урвата.
— За другите е късно. Поне ми дай шанс да спася Къртис.
Тя се оглежда наоколо, сякаш премисля възможностите си. Притискам пръст към спусъка. Не разбирам, какво става в главата ѝ. Няма накъде да бяга. Но дали няма да се опита да ме отнесе със себе си?
Мога да я застрелям в крака. Ще я обездвижи достатъчно, за да потърся Къртис. Но не съм сигурна в мерника си, нито пък искам да я убивам. Бих могла…