От миризмата на домати и подправки коремът ми започва да къркори. Хедър наднича в тенджерите и включва котлоните.
— С какво да помогна? — Не съм голяма готвачка. Опитвам се да се храня здравословно, но най-често ям сурови неща, за да не се налага да готвя.
Хедър ми подава дървена лъжица и сочи към тенджерата.
— Стой тук и бъркай.
Носи се като вихрушка, върти се и отваря шкафовете напосоки. Как успява да се движи толкова бързо с тези токчета? Последния път, когато бях с токчета, бях на седем или осем, нагласена за някакво тържество. Навехнах си глезена, не можах да участвам в гимнастическия турнир и се заклех никога повече да не слагам токчета.
Умирам от глад. Надничам през рамото ѝ с надеждата да намеря нещо за хапване, но шкафовете са празни с изключение на някои основни храни. Рекламният хладилник също е празен. Логично е. Ще зареждат другия месец, преди откриването на сезона.
— С какво се занимаваш напоследък? — питам я аз, като се старая да запазя неутрален тон.
— С Дейл сме спортни агенти — казва тя. — Взех си адвокатския лиценз и след като се оженихме, създадохме собствена агенция.
— Еха! Впечатляващо.
Разговорът застива. Никога не съм знаела какво да си говоря с нея. Тя почти не се качваше на сноуборда и всъщност имах много повече общо с Дейл. Жени като Хедър ме карат да се чувствам несигурна. Косата, гримът, усилията да изглеждат добре през цялото време. Тя е точно това, което се очаква от една жена, поне според традиционните представи.
А аз не съм. Аз съм като някаква мъжкарана, която още не е пораснала. До ден-днешен. И макар че се преструвам, че не ми пука как изглеждам, дълбоко в себе си ми пука. Дори се притеснявам.
Притеснявам се, че отблъсквам мъжете, че не съм достатъчно женствена. Затова още съм сама.
Хедър рови в хладилника. Никога няма да има подходящ момент да я попитам дали е изневерила на Дейл, затова е по-добре сега:
— Опитвам се да проумея кой е написал онези неща в кутията. Чудех се за теб и Брент.
Хедър се напряга, с маруля в едната ръка и краставица в другата. Проверява коридора и се обръща към мен.
— Какво точно се чудиш? — Тонът ѝ е леден.
— Спала ли си с него?
Очите ѝ светват:
— Ти спала ли си с Дейл?
— Разбира се, че не. — Макар че се бяхме целували. Но се надявам никога да не се разбере, защото не се гордея с това. — Кажи де.
— Не — трудно ѝ е да издържи погледа ми.
— Не ти вярвам — казвам аз.
Момчетата сигурно са запалили камината, защото миризмата на дим сега е по-силна.
— Мисли каквото искаш. — Хедър отваря един горен шкаф и изважда пет чинии.
— Няма значение — казвам аз. — Ще питам Брент.
Тя сервира храната в пълно мълчание, изоставила е марулята и краставицата самотни на плота. Днес за втори път усещам, че лъже.
Докато внасям чиниите, димът засяда в гърлото ми. Ресторантът е точно както си го спомням. Тъмна, дървена ламперия, с оголени греди на тавана. Волски кожи на пода и черно-бели снимки по стените. Пламъците светят в огромната камина, над нея е окачена препарирана еленска глава. На полицата цъка познат часовник, лицето му е пожълтяло от старост.
От полилеите, които висят ниско над масите, струи мъждива светлина. Би трябвало да е уютно, но в момента има твърде много сенчести ъгли, за да ми харесва.
Брент и Дейл разговарят на масата, която е най-близо до огъня. Слагам чиниите с облекчение, че са се успокоили. Дейл продължава с уискито и до първата бутилката „Джак Даниелс“ има втора.
— Вече сте изпили една бутилка? — казвам аз.
— Безплатен бар — хили се Брент — Какво му е лошото?
Взимам няколко чаши от бара и си наливам едно, макар да знам, че не бива, и примигвам през задимения въздух, за да огледам наоколо. По стените виси антична планинарска екипировка: стари очила за сняг, скоби с шипове, много износени обувки за катерене.
Ръждясала брадва за лед. Заради страховитите си върхове през зимата Лю Роше е популярна дестинация за катерачите по лед. Опипвам острието на брадвата, още е дяволски остро.
Къртис е коленичил край огъня, рови се из купчината с дърва.
— Какво правиш? — казвам аз.
— Търся телефоните.
— Вече проверих там — казва Дейл.
Къртис продължава да рови. От пушека очите ми се насълзяват.
Хедър идва с останалите чинии.
— Трябва да си намеря лаптопа.
— Ще млъкнеш ли с този лаптоп — просъсква Дейл.
Хедър винаги ми е правила впечатление на силна жена. Тогава ми се струваше, че в отношенията им тя взима връх, но разположението на силите май се е променило.