— Все трябва да има някого — казва Къртис. — Дайте да огледаме терена.
Всички се втурваме в различни посоки, като деца, пуснати в увеселителен парк. Това място е същински лабиринт. Единствената сграда на километри оттук, тази многофункционална, разкрачена структура подслонява планинската спасителна служба, контролния център и всичко останало, от което се нуждаят посетителите и служителите тук горе. Знам къде е ресторантът и тоалетните, но това е всичко. О, да, един път прекарах нощта в една от миниатюрните спални на младежко общежитие, известно с това, че е разположено на най-високата надморска височина във Франция.
Спускам се по коридорите, като натискам електрическите ключове по пътя си. Има много затворени врати. Някои са заключени, други — не. Тази е отключена. Боже мой, може би точно това е стаята, в която преспах. Дъхът на влага и мухъл събуждат спомените ми. Брент е под мен на матрака, огромните му ръце са сграбчили бедрата ми. Втренчвам се в тясното походно легло. После излизам и затварям плътно вратата зад себе си.
Следващата врата по коридора е шкаф за спалното бельо — груби, бели хавлиени кърпи и износени чаршафи са подредени върху чамовите рафтове, дъхат на евтин сапун. Малко по-нататък ми замирисва на храна и разбира се, това е кухнята. Върху гигантската печка има две тенджери. Повдигам капаците. В едната има задушено месо, в другата — картофено пюре. Още са топли. Това сигурно е вечерята ни, но къде е обслужващият персонал?
Забелязвам тоалетна и бутам вратата предпазливо, но вътре е тъмно и празно. Малко по-нататък е също толкова тъмният ресторант, където вонята на дим е толкова силна, че ме кара да се закашлям, макар че огънят не е запален. Тук съм прекарала часове, топлейки пръстите си върху чаша с кафе, докато чакам да отмине снежната буря, но масите сега са празни, затова тръгвам по следващия коридор. Останалите вероятно са на горния етаж, защото вече не ги чувам.
Още складови помещения, още заключени врати. Електрическите ключове са на къс таймер и от време на време лампата угасва, преди да съм стигнала до следващия ключ. Потъвам в пълна тъмнина и трябва да опипвам стената, за да продължа. Тишината е зловеща. Ако иззад някоя от тези врати изскочи нещо, сърцето ми направо ще се пръсне.
Най-после нещо познато: главният изход към ледника. Забързвам се към него. По това време там няма как да има някого и вратата сигурно е заключена, но ако не е, ще ме лъхне въздух, изпълнен с ледени кристалчета. Беше толкова отдавна.
Не е заключена. Вятърът се втурва пред процепа с пронизителен, неумолим писък. Звучи странно, като човешки. Захлопвам обратно вратата, стоя там и дишам тежко. Знаех си, че точно това ще е проблемът, ако пак се върна тук. Твърде много врати, които щеше да е по-добре да не отварям.
Стегни се, Мила.
Окей. Ще се справя. Като обърна няколко чашки, ще се почувствам по-добре.
На горния етаж има зала за празненства, където правят сватби и други подобни. Полезна машина за пари за малък курорт като този, особено извън сезона. Виждала съм я само на снимка, но сигурно всички са там, защото тук вече проверих навсякъде.
Ето ги стълбите. Накрая има тежка дървена врата и въздухът от другата ѝ страна сигурно е още по-студен. Лек полъх. Познат ми е. Какво е това? Може би парфюмът на Хедър.
Гласовете идват иззад вратата вдясно.
Спри!, прочитам надписа. Играта започва. Оставете телефоните си в коша.
Издишам шумно. Игра. Някаква викторина може би, за сноуборда или какво си спомняме един за друг. Нещо, което да ни накара да се разприказваме за миналото. Съвсем в стила на Къртис — заповядва ни какво да правим, за да не се отклоняваме от неговия план. Пускам телефона си в коша. Само че…
Надписът отново привлича вниманието ми. Играта започва. Някога не казах ли точно тези думи на… Не. Това е често срещан израз. Не значи нищо особено. Пускам телефона до другите четири, които вече са в коша, и влизам.
Залата е издадена към планината, белият мокет с дълъг косъм имитира снега отвън, мебелите са в бяло и сребърно и несъмнено са безумно скъпи. Столовете са със сатенена тапицерия, масите са от стъкло и хром. Този разкош е в рязък контраст с грубото обзавеждане на долния етаж. Дори мирише различно. Няма я задушливата миризма на дим. Заместена е от мириса на прясна боя.
Външната стена цялата е остъклена, белите плюшени завеси са привързани с панделки. Гледката през деня сигурно е невероятна, но сега навън е пълна тъма. Без нито една светлинка. Малко зловещо в нашата ситуация, но иначе прекрасно място за сватба.
Ако човек може да забрави колко животи е отнел този ледник.