И колко тела още крие.
Не мисли за това.
Тук е толкова студено, че виждам дъха си. Освен това е влажно. Залата сигурно не е използвана от месеци. Другите вече пият. Самотна чаша бира е оставена върху близкия сребърен поднос — Кроненбург 1664. Чашата е ледена в ръката ми. Едно време обичах тези малки бутилки френска бира, сладка и газирана. Не съм я пила от последния път, когато бях тук.
Все още сме само петимата. Персоналът сигурно е някъде по коридора. Къртис постоянно поглежда към вратата. Какво ли е намислил?
Извитите нокти с френски маникюр на Хедър обхващат ръката ми:
— Видя ли играта?
— Каква игра?
Тя ме повежда през килима към висока дървена кутия, поставена върху ниска маса. До нея има химикалки, бледожълти пликове и листчета от скъпа хартия. И напечатан ламиниран надпис: ПАНДОРА. Буквите са натруфени, като в списък с псалми за погребение.
Или за сватба, напомням си бързо.
Напишете някаква тайна, нещо за себе си, което никой от останалите не знае. Пуснете го в кутията. Извадете пликовете един по един и познайте кой го е написал.
Пак поглеждам Къртис, изненадана, че е положил толкова усилия, след като щеше да е достатъчно просто да се напием до несвяст. Той минава покрай мен и се приближава до прозореца, бърше запотената си чаша и се взира навън. Плавността на движенията му винаги ми е напомняла за движенията на гимнастик и това не се е променило. Той все още притежава тази поразителна грациозност.
Имам нужда от повече алкохол, преди да се обърна към него, затова отивам при Брент. Изненадана съм от бирената бутилка в ръката му. Преди той въобще не пиеше.
— Караш ли сноуборд напоследък? — питам го аз.
— Един път в годината — казва той. — Толкова мога да си позволя. Но все още често карам скейтборд.
— Личи си от състоянието на обувките ти.
Едната от обувките му марка DC е толкова износена на палеца, че мога да му видя чорапа. Някога DC го спонсорираха, но очевидно този чифт си го е купил сам. Трогва ме, че е останал верен на марката, но това си е в стила на Брент.
През онази зима беше само на двайсет и една, с източената фигура и безкрайната енергия на един тийнейджър. Сега сякаш малко е понапълнял. Трудно е да се каже под торбестите дрехи, но все още изглежда в доста добра форма. И още носи джинсите си смъкнати на задника.
Тъмната му красота, която се дължи на баща му индиец, му донесе краткотраен успех като модел, преди да се развие кариерата му на сноубордист. От време на време го проверявам онлайн, но от инстаграма му не може да се научи много. Искам да го попитам дали си има някого — дори дали има деца — но може да ме разбере погрешно. Иска ми се да знам, че е щастлив.
— Значи наистина не си ме поканила тук? — пита Брент.
— Не — отвръщам аз. — Нали ти казах.
Къртис среща погледа ми през стаята, изглежда… притеснен? Сигурно се тревожи къде е персоналът.
— Ти още ли караш? — пита Брент, очевидно опитвайки се да отклони разговора в по-безопасна посока.
— Не и след като си тръгнах оттук — му казвам аз.
— Сериозно? Нито веднъж?
— Имам много работа.
Виждам изненадата му. Едно време сноубордът беше единственото нещо, за което можех да мисля, и винаги съм си представяла, че ще се пързалям, докато остарея.
Но истината е, че ме ужасява. Ужасявам се от това, в което ме превърна, и от това, колко още животи щях да съм разрушила, ако бях продължила. В момента в който затегнех обувките, всичко друго губеше смисъл.
Брент не знае какво направих, не и цялата истина. Никой от тях не знае.
И искам това да си остане така.
3
Хедър пляска с ръце за внимание.
— Време е за кутията на Пандора.
— Ох, умирам от глад — казва Брент.
— Аз също — добавям аз. — Видях тенджерите в кухнята.
Хедър се цупи:
— Много ще е забавно. После ще ядем.
Винаги ли е била толкова досадна, или бракът с Дейл ѝ дава самочувствие? Изпива чашата си до дъно. Може би просто е пияна.
Брент недоволства, но Хедър раздава листчетата, химикалките и пликовете. Поглеждам отново към Къртис, но той се шмугва покрай мен и излиза от залата.
— Какво точно трябва да напишем? — пита Брент.
— Нещо пикантно, нещо, което никой не знае — казва Хедър.
Гърлото ми пресъхва. Довършвам бирата, но няма количество алкохол, което да прогони тази сухота. Знам го, защото не ми помогна, когато преди десет години се махнах оттук.
Дъвча химикалката и се мъча да измисля нещо смешно. Чувам гласа на Къртис в коридора. Залепил е ухо на телефона. Типично за Къртис — накара ни да оставим телефоните си, а използва своя. С приятелката си ли говори? Той забелязва, че го гледам, и затваря вратата.