Трябваше да дойда по-рано. Откриха сезона преди две седмици, на 5 декември, но още бях на работа. Трябваше да спестя достатъчно пари, за да ми стигнат за цялата зима и да мога да се съсредоточа върху тренировките. Никога няма да вляза в топ три, ако се трепя в бара по цели нощи без сън и почивка. Както и да е. Сега ще наваксам.
Саския вече е на върха. Дали е дошла за сезона, или само за Лю Роше Оупън? Спуска се и прави още едно завъртане и половина. Направо залепва при приземяването.
Когато за пръв път видях халфпайп, наклонът на почти вертикалните страни направо ме ужаси. Това обаче е илюзия. Вертикалът ти е приятел. Ако се приземиш чисто, е толкова гладък, че не го усещаш. Но ледът е твърд като бетон, така че ако сгафиш, може да стане лошо.
Докато закопчавам автоматите, усещам страх под лъжичката. Дланите ми в кожените ръкавици са влажни. По-нервна съм от обикновено, защото бордът ми е нов — „Маджик Пайпмастър“ 157, от първия ми спонсор.
Обикновено първия ден го карам леко, за да придобия усещане за пайпа, но Саския е момичето, което трябва да бия, затова още днес ще опитам завъртане и половина на последното спускане. Пускам се странично по стената, докато набера необходимата скорост, тогава политам надолу. Надолу, през дъното на пайпа, после нагоре по отсрещната стена и излитам във въздуха.
Едната ми ръка намира ръба на борда и го сграбчва здраво. Задно въздушно течение. Понасям се над леда, умът ми е ясен и празен, нищо не виждам, нищо не чувам. Само усещам. Безценни мигове на безтегловност на върха на арката, окачена във въздуха от гравитацията. Точно за този момент работя на три места, шест месеца в годината и се претрепвам във фитнеса.
Политайки обратно към земята, се приземявам възбудена и жадна за още. Нагоре и надолу по стената, като махало. На последното спускане ускорявам силно и правя завъртане и половина едва-едва. Докато откопчавам автоматите, пръстите ми треперят. Обичам този борд. Няма никога да се разделя с него — ще си го закача на стената, за да го показвам на внуците си.
Саския се катери нагоре, защото на лифта има опашка, затичвам се след нея. Блясъкът на снега е ослепителен, белотата на алпийската зима е толкова различна от сивата зима в града. Очите ми още не могат да свикнат.
При следващото качване на последните два отскока тя прави две големи завъртания и половина. Страхът пак заиграва под лъжичката ми. Винаги съм си представяла, че щом си намеря спонсори, ще мога да се отпусна и да се наслаждавам на удоволствието. Колко съм сбъркала. Сега, когато трябва да поддържам имиджа си, напрежението е десет пъти по-голямо. Не мога да си позволя да разочаровам спонсорите.
Докато закопчавам автоматите, мислено си представям завъртанията. Трябва много да се засиля на първото, за да набера достатъчно височина за второто. Хайде надолу.
Мамка му. Току-що се забих с лице в снега, точно в краката на хората, които ядат сандвичите си в ниското. Изплювам снега, избърсвам очилата и пак се заточвам нагоре. Колената ми пулсират, дори не ми пука дали Саския ме е видяла.
Трябва да успея да го направя. Класиране в тройката е равно на разликата между полупрофесионалист и истински професионалист, а истински професионалист означава, че можеш да тренираш целогодишно. За разлика от Саския, не съм от богато семейство, но повече от всичко, което някога съм искала в живота си, искам да стана професионалистка.
Опитвам отново. Отново се размазвам. Дясната ми ръка поема удара и болката пронизва рамото ми. Докато си събирам частите, мисля, че виждам как Саския се подсмива. Правя още четири опита и накрая все пак успявам. Ще се пръсна, ако Саския вземе да извърти 720°. Две пълни завъртания високо над леда.
Слънцето над халфпайпа прежуря. Всеки път, щом направя някой трик, Саския вдига летвата. Напъвам се толкова, колкото мога да се престраша. Ако преди утрешния шампионат си счупя нещо, спукана ми е работата.
Към средата на деня бутилката ми с вода отново е празна. Вече ходих веднъж до междинната станция да я напълня. Оставям борда си на дъното на пайпа, заедно с останалите разноцветни бордове, и се затичвам през платото.
На връщане подминавам семейство скиори — мама, татко и малко момче — които оживено се разправят на ръба на пропастта. Поглеждам надолу и разбирам защо. Малка синя ръкавичка лежи на снега.
Поглеждам към семейството. На гърдите на мъжа е привързано малко бебе, скрито от природните стихии. Подават се само розовите му бузки. И една малка гола ръчичка. Сигурно си е изпуснало ръкавичката от седалковия лифт, който се клатушка над скалата. Лю Роше не е точно семеен курорт, това е първото семейство, което срещам тук. Сигурно са местни.