Клифърд Саймък
Търсачи на светове
ГЛАВА ПЪРВА
Беше петък следобед. Последното занятие свърши и студентите заизлизаха от аудиторията. Едуард Лансинг постоя зад катедрата, събра листовете с бележки към лекцията и ги пъхна в чантата си. Сега той разполагаше с целия си уикенд и се радваше, че няма каквито и да е граждански или извънпланови учебни задължения, които да му отнемат част от почивката, въпреки че не беше решил какво да прави с нея. Можеше да се изкачи на хълмовете и да погледа багрите на есента, които през тази седмица щяха да стигнат върха на своето великолепие. Можеше да се обади на Анди Сполдинг и да му предложи един туристически преход. Можеше да покани Алис Андерсън на вечеря и да остави събитията след това да следват естествения си ход. А можеше и да не прави нищо — ще се затвори в апартамента, ще запали огън, ще си пусне музика на Моцарт и ще си чете нещо, от което ти настръхват косите.
Той пъхна чантата си под мишница и излезе от залата. Монетният автомат стоеше до стената, в средата на коридора. Въпреки твърдите си навици той бръкна в джоба си и опипа монетите в него. Пръстите му откриха четвърт долар и го извадиха от джоба. Когато стигна до автомата, той пусна монетата в процепа и посегна към ръчката да я дръпне надолу. Машината зацъка пред него и колелата на лицевата й страна се завъртяха. Той отмина, без да дочака резултата. Нямаше смисъл да чака. Никой досега не беше печелил. В разни времена се носеха слухове за страхотния джакпот, който някой бе уцелил, ала той подозираше, че тези слухове се пускат от богати хора само за реклама.
Зад него машината спря да цъка, прещрака и спря. Той се обърна и погледна към нея. Круша, лимон и портокал — конструкцията на тази машина имитираше автоматите отпреди много години, обстоятелствата бяха пресметнати така, че да събудят у дипломантите тяхното юношеско чувство за хумор.
И тъй, той пак изгуби, но това беше нещо обикновено. Той не помнеше да е печелил някога. Никой никога не бе печелил. Може би, макар че това не беше сигурно, някой е изключил монетния механизъм от чувство за патриотичен дълг, от някакъв огромен и крайно мъгляв граждански дълг. Сега от тях събират фондове за национални благотворителни действия и в резултат на това ужасните пипала на данъците са се поотпуснали малко. Тази мисъл се мярна в ума му още веднъж и той си помисли дали е вярна или не. Струваше му се, че цялата идея понамирисва на морал, но дори и да понамирисваше, изглеждаше съвсем реална. Рече си, че може да си позволи да пръсне тук и там по четвърт долар, за да подкрепи политиката на облекчени и намалени данъци. Машината примигна и го остави сам в празния коридор. Той се обърна и се запъти към кабинета си. След няколко минути, след като се освободи от чантата и заключи вратата след себе си, той щеше да започне свободния си уикенд.
Когато зави зад ъгъла, той видя, че някой го чака пред вратата на кабинета му. Човекът стоеше облегнат на стената в онази дразнеща отпусната поза, в която редовно заставаха чакащите студенти.
Той мина край него, като бърникаше за ключовете си.
— Мен ли чакате — попита той облегнатия.
— Аз съм Томас Джексън, сър — рече студентът. — Оставил сте бележка в кутията ми.
— Да, мистър Джексън, наистина оставих — каза Лансинг, който едва сега си спомни за случая. Той остави вратата отворена и студентът пристъпи вътре. Лансинг влезе след Джексън и запали лампата на бюрото си. — Вземете оня стол — посочи той на студента мястото пред бюрото му.
— Благодаря, сър.
Лансинг заобиколи бюрото, дръпна стола си и седна на него. Това, което му трябваше, се намираше в камарата листове върху дясната страна на бюрото му. Той зашумоля с тях, докато намери нужната работа.
Когато вдигна глава към Джексън, той видя, че студентът е притеснен.
Лансинг погледна към отсрещния прозорец, през който се виждаше част от алеята на университетския двор. Този следобед, помисли си той, е типичен за дълбоката есен в Нова Англия с мекото и слънце, което превръща в разтопено злато листата на старите брези пред прозореца му.
Той взе купчинката листове пред себе си и запрелиства страниците, като се правеше, че ги преглежда.
— Мистър Джексън, питам се ще решите ли да обсъдите работата си с мен? — каза той. — Намирам я очарователна в много отношения.
Студентът преглътна и рече:
— Радвам се, че я харесвате.
— Това е едно от най-хубавите критични произведения, които съм чел — започна Лансинг. — Сигурно сте му отделил и сте мислил много време над него. Това е очевидно. Вие показвате необикновен усет към една особена сцена в „Хамлет“ и вашите изводи са блестящи. Но има нещо, което буди у мен недоумение. Това са някои от източниците, които използвате.