До този момент той мислеше за положението само като за нещо временно и подсъзнателно се надяваше, че всяка минута ще скочи обратно в стаята с игралните автомати, наредени до стената. Но какво да прави, ако това не стане? Той се изпоти при тази мисъл и тревогата, която се провря между дърветата, връхлетя върху него. Той се втурна да бяга. Бягаше, без да мисли, сякаш умът му е приклещен здраво, бягаше слепешката, гонен от ужаса и вече не мислеше за стаята или за нещо друго, освен за страха. Най-подир той закачи върха на обувката си о някакво препятствие на пътеката и в невниманието си се блъсна в дървото, сетне падна на земята. Не се опита да стане. Остана проснат на мястото, където беше паднал, задъхан и жадно ловящ въздуха, за да напълни дробовете си.
И докато си лежеше, част от страха го напусна. Нищо не го захапа с дълги остри зъби. Нищо не се нахвърли върху него. Нищо не се случи.
Когато възвърна нормалното си дишане, той се изправи. Все още стоеше сред дърветата, но вече беше стигнал до билото по пътеката, която отиваше към хълма. Гората беше все така гъста, както и преди, но пеещият ручей вече не се чуваше.
Какво можеше да направи? Сега, след като паниката го завладя и успя донякъде да се оправи от нея, какво трябваше да е следващото му действие? Нямаше знак как да се върне на мястото в гористата долчинка, където се озова в самото начало. Той си помисли, че е много вероятно да не го познае, дори да се опита.
Имаше нужда от информация. Преди всичко трябваше да разбере къде се намира. Имаше нужда да разбере това преди още да се опита да намери обратния път към колежа. Това място, мислеше си, прилича на Нова Англия. По някакъв начин той беше пренесен през пространството от монетната машина, макар и не много бързо. Ако можеше да разбере къде се намира и ако намереше телефон, можеше да се обади на Анди с молба да го вземе от тук. Ако тръгнеше по пътеката, имаше голяма вероятност след известно време да стигне до нечие жилище.
И той пое по пътеката. По нея се вървеше леко, защото изглежда от тук много често са минавали хора. На всеки завой той поглеждаше сърдито напред с надеждата да зърне някаква къща или да срещне някой скитник, който да му каже къде се намира.
Мястото му приличаше на Нова Англия. Макар и много гъста, гората изглеждаше наистина приятна. И през ум не му минаваше мисълта за тролове, таласъми и разните му неприятни местни жители. Пък и сезонът беше същият, от който идваше. В колежа беше есен, есен беше и тук, ала имаше едно нещо, което го безпокоеше много. Нощта вече падаше над университетския двор, когато реши да опита късмета си с дванайсетте игрални машини, а тук беше следобед и отсега можеше да се каже, че е късен следобед.
Тревожеше го и друга мисъл. Ако не успееше да намери място за пренощуване, трябваше да прекара нощта на открито, а той не беше готов за това. Не носеше подходящо облекло, което да го предпази от нощния студ и нямаше никаква възможност да запали огън. Той не пушеше и никога не носеше кибрит. Погледна часовника си без да съзнава, че времето, което показваха стрелките, тук няма никакво значение. Изглежда беше пренесен не само в пространството, но и във времето. Когато тази мисъл стигна до съзнанието му, той не се разтревожи, поне за момента. Имаше си други грижи на главата и първата от тях беше, че може би не ще успее да си намери подслон за пренощуване.
Минаха около два часа, поне така му се струваше. Щеше му се да е погледнал по-рано часовника си, защото в това място не можеше да каже кое време на деня е сега, но поне би могъл да определи колко време е вървял по пътеката.
Беше ли възможно да е попаднал в пустинно място? Това би могло да е единствената причина, с която се обясняваше липсата на хора. При обикновени обстоятелства вече да беше стигнал до някоя ферма.
Слънцето вече клонеше на запад и след час-два щеше да се смрачи. Затича се, после се овладя. Това не беше начин за действие. С тичане можеше да предизвика в себе си паника, а сега не можеше да допусне това. Все пак той увеличи крачката. Мина час, а той не откри някакво жилище или поне знак, че тук наоколо живее някой. Слънцето се скри зад хоризонта и нощта се спусна бързо.
Още половин час, каза си той, сякаш сключваше сделка със себе си. Ако не срещне никого до трийсет минути, трябваше да направи нещо, за да прекара нощта — или да си намери естествен подслон, или сам да си направи възможно най-добрия навес.
Мракът падна по-бързо, отколкото той си мислеше и преди още да изтече половин час, очите му започнаха да шарят наоколо — търсеше да открие убежище в гората. После той забеляза една блещукаща светлина. Той спря, затаил дъха си, погледна нататък, за да е сигурен, че това е светлина и да не стори нещо, с което да я уплаши. Направи още няколко крачки с надеждата да я разгледа по-добре и я видя. Наистина беше светлина, нямаше съмнение в това.