— Не, никога.
— Е, ние не сме много — произнесе роботът, — и не сме във всички светове. Името ми е Юргенс.
— Извинявайте, че не ви забелязах — каза Лансинг. — Въпреки огъня стаята е доста тъмна, пък и много хора влизат.
— Професор Лансинг, не сте ли случайно малко откачен?
— Струва ми се, че не съм, Юргенс. Никога не съм мислил за това. Защо питаш?
— Имам хоби — отвърна роботът, — събирам откачалки. Имам един, който се мисли за господ, когато се напие.
— Това не ме лови — каза Лансинг. — Пиян или трезвен, никога не се мисля за господ.
— Е — рече роботът, — така е, но пътят към лудостта не е само един. Има много други.
— Не се съмнявам, че има — кимна Лансинг.
Бригадния генерал го дръпна към себе си да пусне всички до масата.
— Аз съм Евърет Дарили — каза той. — Бригаден генерал от Седемнайсети отдел. Човекът, който стои до мен, е Енорийския свещеник Езра Хатфийлд, а дамата на масата е поетесата Сандра Карвър. Оня, който стои до професор Лансинг, е роботът Юргенс. А сега, когато всички се познаваме, нека да седнем и да отпием от тези приятни напитки, които са сервирани на трапезата. Трима от нас ги опитаха, те имат приятен вкус.
Лансинг заобиколи масата и седна на стола до Мери Оуен. Той забеляза, че масата е от дебели дъбови дъски, сякаш беше собственост на дребен земевладелец. Освен трите бутилки и подноса с чаши на нея имаше три свещи с треперлива светлина. Сега той за първи път видя и другите хора в стаята. В далечния край на масата седяха четирима мъже, увлечени в игра на карти.
Бригадния генерал взе две чаши пред себе си и наля в тях от едната бутилка. Той подаде едната на Мери и се пресегна през масата, за да подаде другата на Лансинг.
— Надявам се, че вечерята, която се готви сега — каза той, — ще бъде така вкусна, както е вкусно това питие.
Лансинг опита напитката. Течността се плъзна меко по гърлото му с приятна топлина. Той седна по-солидно на стола и опъна една голяма глътка от чашата.
— Седяхме си ние тук преди да дойдете — каза Бригадния генерал на Мери и Лансинг, — и се чудехме дали когато другите двама дойдат (двамата бяхте вие), те ще имат представа какво става тук. От това, което казвате, мис Оуен, е очевидно, че вие не знаете. А вие, Лансинг?
— Ни най-малко — каза Лансинг.
— Моя домакин твърди, че не знае нищо — произнесе мрачно Енорийския свещеник. — Вика, че само върти страноприемницата и не задава въпроси. По принцип, доколкото схващам, защото няма кого да питам, мисля, че тоя човек лъже.
— Вие съдите за него много прибързано и рязко — каза поетесата Сандра Карвър. — Той има честно и открито лице.
— Прилича на свиня — рече Енорийския свещеник. — И допуска отвратителни хора под покрива си. Тези типове, които играят карти…
— Ти погълна доста от това питие — каза Бригадния генерал. — С мен, чаша след чаша.
— Пиенето не е грях — отвърна Енорийския свещеник. — В библията е казано, че малко вино за стомашни болки…
— Глупости — рече Бригадния генерал. — Това нещо не е вино.
— Може би, ако се поуспокоим и сравним какво знаем за положението — започна Мери, — можем да стигнем до истината. Кои точно сме ние, как сме стигнали до тук и да си кажем гласно какво мислим по въпроса.
— Това е първото смислено нещо, което някой е казал до сега — обърна се към всички Енорийския свещеник. — Възразява ли някой всеки един да се представи?
— Не възразявам — промълви Сандра Карвър толкова тихо, че останалите трябваше да напрегнат слух, за да чуят думите й. — Аз съм утвърдена поетеса в Академията за Древна Атина, говоря четиринайсет езика, макар че пиша и пея само на един от тях — един от диалектите на древните гали, най-изразителният език в целия свят. Изобщо не разбирам как съм попаднала тук. Слушах концерт, една нова творба, която изпълняваше оркестър от Страната отвъд Западното Море, и трябва да ви кажа, че през целия си живот не съм чувала нещо по-могъщо и мъчително. Изглежда бях извадена от телесната си обвивка и моят дух беше пренесен на друго място, където отново се върнах в моето тяло. Двамата — и аз, и моята страдаща душа, бяхме на различни места. Попаднах в едно пасторално място с изумителна красота. Там имаше пътека, тръгнах по нея и…
— Годината? — попита Енорийския свещеник. — През коя година, моля?
— Не разбирам въпроса ви, отче.
— Коя година беше? Вашето измерване на времето.
— Шейсет и осма от Третия Ренесанс.
— Не, нямам предвид това. Лето господне, годината на нашия бог.
— За кой бог говорите? В моето време има толкова много богове.
— Колко години са минали от раждането на Исус?
— Исус?
— Да, Христос.