Бригадния генерал водеше колоната, а веднага след него идваше Енорийския свещеник. Следваха ги Мери и Сандра, а Юргенс и Лансинг вървяха в ариергарда. Юргенс носеше тежък вързоп, натъпкан с храна. Единствено той от всички нямаше нужда от почти нищо — нито от храна, нито от спален чувал, защото нито ядеше, нито спеше. Не му трябваха и дрехи, но взе брадвичка и нож и ги закачи на колана, стегнат около кръста му.
— Много ме заинтересуваха първите ти думи към мен — каза Лансинг на робота, докато вървяха заедно. — Попита ме дали не съм откачалка. Каза, че събираш откачалки. А по-късно каза, че в твоя свят са останали само няколко човешки същества. Ако е така…
— Пошегувах се зле, това е — отговори му роботът. — Сега съжалявам за това. Всъщност аз не колекционирам хора. Събирам само откачени човешки личности, които срещам в литературата.
— Правиш ли списък на такива откачени личности?
— О, аз правя нещо повече. Изработвам миниатюрни копия на хората такива, каквито мисля, че са в истинския живот.
— Колекционер на кукли?
— Повече от колекционер на кукли, мистър Лансинг. Те се движат, говорят и разиграват малки сцени. Много е забавно! Използвам ги в часове на развлечения. Освен това мисля си, че мога да хвърля и един поглед отвътре на човешките отношения, когато общувам с тях.
— Това механични кукли ли са?
— Струва ми се, че можем да ги наречем така. Макар че в някои отношения те са биологични.
— Изумително! — каза Лансинг, донякъде шокиран. — Ти създаваш живи същества.
— Да. Те са живи по различен начин.
Лансинг млъкна. Той нямаше желание да обсъжда въпроса по-нататък.
Пътят беше малко по-широк от пътека. От време на време се виждаха двойни дири, издълбани от превозни средства на колела, но на места следите от колелата бяха заличени от ерозията и бяха обрасли с трева и виеща се зеленина.
Понякога пътят се издигаше нагоре през гориста местност, в която след два часа пътуване дърветата започнаха да се смаляват, като откриваха изглед към хълмиста зелена равнина, в която тук-там се издигаха малки групи дървета. С приближаването на обеда денят, който отначало беше приятно топъл, ставаше все по-горещ.
Бригадния генерал, все още начело на групата, спря до една горичка, внимателно седна на земята и се облегна на едно дърво.
Когато останалите отидоха при него, той обясни причините:
— Мисля, че е най-добре да спрем, като имам предвид дамите. Слънцето е изключително силно.
Той извади от джоба на куртката си огромна бяла носна кърпа и избърса плувналото си в пот лице. Сетне вдигна манерката пред себе си, отви капачката и отпи от нея.
— Да направим кратка почивка! — каза Лансинг. — Ако искаме да спестим време, можем да хапнем нещо.
Бригадния генерал отвърна нетърпеливо:
— Страхотна идея!
Юргенс вече беше отворил раницата си и режеше студено месо и сирене. Сетне извади кутия корави сухари и я отвори.
— Да направя ли чай? — попита той.
— Нямаме време — отвърна Енорийския свещеник. — Трябва да продължим пътя.
— Ще събера малко дърва да напалим огън — каза Лансинг. — По пътя видях паднало дърво. Чаша чай ще ни освежи.
— Няма нужда от това — възрази Енорийския свещеник. — Не ни трябва чай. Можем да изядем сиренето и сухарите докато вървим.
— Седнете — рече Бригадния генерал. — Седнете и си починете. Както сме се разбързали, няма да стигнем целта. Можем да вървим по-бавно и да се възползваме от почивката преди всичко.
— Не съм уморен — озъби се Енорийския свещеник. — Нямам нужда от почивка.
— Но дамите имат.
— Дамите вървят добре — рече Енорийския свещеник. — Не те, а вие се изложихте.
Те продължиха да се карат, докато Лансинг отиде по пътя до падналото дърво, което преди това бе видял. То не беше чак толкова далеч, както си мислеше. Той веднага се залови за работа, като насече клоните на къси парчета, за да ги пренесе. Щяха да запалят само малък обеден огън и не им трябваха много дърва.
Една суха съчка изпука зад него и той се обърна. На няколко крачки зад него стоеше Мери.
— Надявам се, че не възразяваш — каза тя.
— Никак, радвам се на твоята компания.
— Там стана много неприятно, онези двамата още се карат. Между тях ще стане нещо лошо преди края на пътуването, Едуард.
— Те са уморени мъже.