Кубът се издигаше сред широка прашна равнина, която ги заобикаляше — един огромен кръг от пясък, който сякаш беше разстлан от група земемери: бял пясък, също като оня, който човек очаква да намери в детска кофичка, захароподобен пясък, който можеше да образува съвсем гладка повърхност, ала сега беше навят на многобройни ивици от вятъра.
Стените на куба се издигаха високо нагоре. Докато ги оглеждаше с изпитателен поглед, Лансинг си каза, че са високи не по-малко от петнайсет метра. В тях нямаше цепнатини, изобщо нищо, което да подсказваше съществуването на врати и прозорци, нямаше каквито и да било орнаменти или пък изкуствени вдлъбнатини, липсваха табелки с надписи и вградени символи, които можеха да подскажат името, с което беше известен кубът. Погледнат съвсем отблизо, кубът запазваше непокътната синевата си — едно небесносиньо, също като чистата невинност. Стените сякаш бяха съвсем гладки. Със сигурност не е камък, рече си Лансинг. Пластмаса, може би, макар че пластмасата влизаше в противоречие с крещящата първичност на мястото, или пък керамика — кубът можеше да е направен от изключително фин порцелан. Почти без никакви приказки групата обикаляше около куба и по някакво неизказано съгласие никой не стъпваше на пясъка, който го заобикаляше. Когато отново поеха по пътя, всички спряха и се взряха в синевата.
— Красиво е — каза Сандра и пое дъх, което показваше, че все още е смаяна. — Много по-красиво, отколкото изглеждаше от върха на хълма. По-красиво от всичко на света.
— Изумително — съгласи се Бригадния генерал. — Наистина изумително. Но има ли някой дори и най-мъглявата представа какво е това?
— Сигурно има определени функции — каза Мери. — Обемът и размерите му потвърждават това. Ако е чисто символично, съоръжението нямаше да е толкова голямо. Освен това, ако беше само някакъв символ, щеше да е разположено на място, където може да се види отдалеч, например на върха на най-високото възвишение, вместо да го пъхнат тук долу.
— Мястото не е посещавано наскоро — рече Лансинг. — Няма следи по пясъчния кръг около него.
— Ако тук е имало следи, подвижните пясъци скоро щяха да ги заличат — каза Бригадния генерал. — Даже и да бяха съвсем пресни.
— Защо стърчим тук и го зяпаме? — обади се Юргенс. — Като че се страхуваме от него.
— Струва ми се, че стоим тук, защото вероятно се страхуваме от него — рече Бригадния генерал. — Съвсем сигурно е, че кубът е построен тук от опитни строители. Това не е проста работа, която да започнеш с потънали в невежество диваци, издигащи паметник на своето божество. Логиката ми подсказва, че такова голямо съоръжение трябва да бъде защитено по някакъв начин. В противен случай стените щяха да са надраскани с рисунки.
— По стените няма рисунки — каза Мери. — Не видях нито една линия.
— Може би стените са от материя, която не задържа написаното върху нея — предположи Сандра. — Всеки предмет, оставящ следи, ще се плъзга по тях.
— Продължавам да мисля — намеси се и роботът, — че трябваше да го разгледаме по-внимателно. Ако се приближим по-близо до него, можем да намерим отговори на въпросите, които си задаваме.
С тези думи той тръгна да прекоси пясъчния кръг. Лансинг извика да го предупреди, ала Юргенс не показа с нищо, че го е чул. Лансинг се хвърли напред и изтича да го хване. Сега той разбра, че този пясъчен кръг крие едва доловима заплаха — нещо, което всички освен Юргенс бяха усетили много добре. Юргенс продължаваше да върви напред. Лансинг стигна до него и протегна ръка да го сграбчи за рамото. Но в мига преди пръстите му да се впият в рамото на робота някакво препятствие, заровено в пясъка, хвана палеца му и го запрати към лицето му.
Докато той тръскаше глава, докато се бореше с ръцете и коленете си да излезе от пясъка, който блъскаше по тях, той чу как другите му крещят нещо. Гласът на Бригадния генерал заглушаваше останалите:
— Проклет глупак, връщай се! На това място е заложен капан.
Юргенс вече наближи стената. Той изобщо не забави енергичния си ход. Щом като е така, помисли си Лансинг, щом като глупакът е решил да върви, нека се хвърли срещу куба. И в същия миг, когато тази мисъл се мярна в съзнанието му, роботът подскочи във въздуха, политна назад и падна върху пясъка. Лансинг протегна ръка да очисти очите му и да проясни погледа му, защото в оня кратък миг, когато Юргенс се преметна, Лансинг си помисли, че е видял опасност (нещо като змия, например, макар че това не можеше да е змия), която изниква мълниеносно от пясъка, нанася удар от там и остава в пясъка толкова кратко време, че окото не може да я хване, нещо като мълния във въздуха.