Юргенс, който до сега лежеше по гръб, махаше с ръце и ровеше с единия си крак да се отдръпне от кръга. Другият му крак лежеше отпуснат.
Лансинг скочи на крака и се затича напред. Грабна робота за сгърчената ръка и го повлече назад към пътя.
— Оставете на мен — каза някой и като вдигна глава, Лансинг видя Енорийския свещеник, застанал до него. Свещеника се наведе, хвана Юргенс за кръста и го метна на рамо като чувал с жито, олюлявайки се леко под тежестта на робота.
Когато излезе на пътя, Енорийския свещеник пусна Юргенс на земята. Лансинг коленичи до него.
— Къде си ранен? — попита той.
— Не съм ранен — отговори роботът. — Направен съм така, че не мога да бъда ранен.
— Единият му крак се влачи — каза Сандра.
— Десният. Не може да го движи.
— Хайде — рече Бригадния генерал, — ще те вдигна да станеш. Застани на крака, виж можеш ли да се задържиш прав.
Той извика силно, докато изправяше робота на крака и го подкрепяше. Юргенс залитна на левия си крак в опита да прехвърли тежестта си върху десния. Десният му крак се подгъна под него. Бригадния генерал му помогна да седне. Мери каза:
— Проблемът е механичен. Трябва да хвърлим един поглед. А може и да не е чисто механичен. Как мислиш, Юргенс?
— Мисля, че въпросът е предимно механичен. Може да е намесена и биологията. Например да е засегната функцията на някой биологичен нерв. Не съм съвсем сигурен.
— Сега да имахме инструменти! — каза Мери. — Проклятие, защо забравихме да купим някакви инструменти?
— Аз имам комплект инструменти — рече Юргенс. — Малък комплект. Сигурно е достатъчен.
— Е, така е по-добре — каза Мери. — Може би ще успеем да направим нещо за теб.
— Видя ли някой какво стана преди малко? — попита Сандра.
Другите поклатиха глави. Лансинг мълчеше, той не беше съвсем сигурен какво е видял, ако изобщо бе видял някакви подробности.
— Нещо ме блъсна — каза Юргенс.
— Видя ли какво беше? — попита Сандра.
— Не, не видях. Само усетих удара.
— Не трябва да стоим насред пътя — рече Бригадния генерал. — Налага се да го поправим. Хайде да намерим място за лагер. Свечерява се.
Те избраха място за лагер в края на една горичка на около осемстотин метра от това място. От близкия поток взеха вода, от повалени наблизо дървета насякоха клони. Лансинг подкрепи Юргенс да докуцука до лагера и му помогна да седне до едно дърво, на което можеше да се облегне. Бригадния генерал каза на Мери:
— Ние ще запалим огън и ще приготвим всичко необходимо за вечеря. Защо не се опитате да помогнете на Юргенс? Ако искате, Лансинг ще ви съдейства.
Той се отдалечи, ала след малко се върна и каза на Лансинг:
— Поговорихме си с Енорийския свещеник. Разговорът не беше от приятните, но си поговорихме. Обсъдихме малкия инцидент, който стана на пътеката. Съгласни сме, че и двамата не ни бива. Мисля, че трябва да знаете това.
— Благодаря, че ми казахте — рече Лансинг.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Проклятие! — въздъхна Мери. — Повредено е зъбното колело, поне аз си мисля, че е зъбното колело. Ако имахме за смяна запасни части, щеше да стане като нов.
— Съжалявам да ви съобщя — обади се роботът, — че не нося такъв детайл. Имам няколко обикновени части, но не нося нищо такова. Не мога да нося даже детайли, от които вероятно ще имам нужда. Благодаря ви за грижите към мен, госпожо. Щях да се затрудня много да направя същото за себе си.
— Кракът не се сгъва — каза Лансинг. — Даже и с поправката бедрото няма да се движи съвсем свободно.
— Мога да вървя, но не много бързо — рече Юргенс. — В най-добрия случай ще съм по-бавен от вас. Трябва да издържа похода.
— Ще ти направя патерица — каза Лансинг. — Ще ти бъде трудно, докато се научиш как да я използваш, после ще ти бъде от полза.
— Ще лазя на колене и лакти — съгласи се Юргенс, — само да продължа пътуването си с вас.
— Ето ти инструментите — каза Мери. — Оставям ти ги в кутията. Добре ще е да я затвориш.
— Благодаря — рече Юргенс. Той взе кутията с инструментите, отвори малката вратичка на гърдите си и сложи комплекта в кухината, сетне затвори вратичката. Чукна се по гърдите да се увери, че вратичката е затворена.
— Мисля, че кафето е вече готово — каза Мери. — Не знам има ли храна, но усещам аромата и ми се ще да изпия чаша хубаво кафе. Идваш ли с мен, Едуард?
— Идвам веднага — каза Лансинг. Клекнал до Юргенс, той гледаше как тя отива към лагерния огън.
— Върви да си изпиеш кафето — рече му Юргенс. — Няма защо да стоиш с мен.