— Кафето може да почака — възрази Лансинг. — Направи ми впечатление нещо, което ти каза. Че ще се влачиш на лакти и на колене да вървиш с нас. Какво става, Юргенс? Знаеш ли нещо, което ние не знаем?
— Нищо не зная. Искам само да вървя по пътя.
— Но защо? Ние сме само група бежанци, отвлечени от нашите светове, от нашата култура, и даже не знаем за какво сме тук…
— Какво знаеш за свободата, Лансинг?
— Много малко, струва ми се. Човек не мисли за свободата, докато я има. В света, от който идвам, бяхме свободни. Не трябваше да правим усилия за свободата. Смятаме, че ни е гарантирана. Тя рядко навестява умовете ни. Да не искаш да кажеш, че ти…
— Не така, както си мислиш. Роботите от моя свят не са потискани по никакъв начин. В известен смисъл ние сме свободни, струва ми се. Но ние носим бреме, имаме отговорност. Нека да ти обясня.
— Слушам те — каза Лансинг.
— Когато бяхме в страноприемницата, ти каза, че се грижите за вашите човешки същества и това прозвуча много странно. Каза, че са останали живи само няколко човешки създания и вие полагате грижи за тях.
— Преди да започна — подхвана Юргенс, — кажи ми само едно нещо. Ти спомена за онова, което ти е казал твоят приятел и, струва ми се, го нарече дърдорко. За алтернативните светове, за алтернативните планети земя, произтичащи една от друга в определени кризисни моменти. Спомням си, ти каза, че точно това може да е станало.
— Да, така казах. За цялата му лудост…
— И всеки от тези алтернативни светове може да върви по своя собствена линия на развитие. Те сигурно съществуват синхронно във времето и пространството. Значи ли това, че ние действително сме от различни алтернативни светове, че всички ние идваме от една и съща рамка на времето?
— Не съм мислил за това — отговори Лансинг, — и наистина не зная. Сигурно разбираш, че всичко това е предположение. Но ако теорията за алтернативните светове е вярна и ние идваме от такива светове, не виждам причина да мисля, че вероятно всички сме от една и съща рамка на времето. Всяка организация, която може да ни изпрати тук, ще трябва да бъде също и съвсем условна по отношение на времето.
— Радвам се, че го каза, защото това ме безпокоеше. Аз сигурно идвам от много по-късна епоха, отколкото вие всички. Разбираш ли, аз живеех в един свят, в който човешкият род е изчезнал.
— Изчезнал?
— Да, всички са заминали за други светове, обикалящи около други звезди. В далечния космос, колко далеч — нямам представа. Земята, моята Земя, беше похабена. Околната среда беше унищожена, природните богатства — изчерпани. Последните ресурси бяха изразходвани за построяване на кораби, които отнесоха хората в космоса. Оставиха земята гола и опустошена…
— Но са останали хора. Само няколко души, така каза.
— Останаха няколко човешки същества — само вързаните в ръцете, съвсем некадърните, кьопавите и идиотите. Онези, които не струват колкото едно място в космическия кораб. Останаха и роботи — безнадеждно остарели, демодирани, тези, които по някакъв начин са избегнали претопяването. Смотаняците — и хора, и роботи — останаха, а умните нормални хора и изкусните роботи отидоха далеч от Земята да търсят хубав нов живот. Ние, отпадъците от хилядолетната еволюция, останахме да се грижим за нашето развитие така, както можем. И така ние, роботите, които бяхме изоставени, с векове се опитвахме да направим нещо за останалите хора. И се провалихме, векове наред се проваляхме. Потомците на тези жалки хора, които останаха на земята, не се развиха умствено или духовно с течение на времето. Понякога проблясваше надежда, две или три създания от едно поколение като че обещаваха нещо, но обещанията винаги изчезваха в мочурището на генетичното блато. Най-сетне реших за себе си, че човешкият род е тръгнал надолу, а не нагоре, че за хората няма надежда. Всяко следващо поколение израстваше все по-глупаво, все по-жестоко, все по-ненужно.
— И вие се хванахте — рече Лансинг. — Хванахте се в клопка като че сте извършили престъпления срещу вашите хора.
— Каза го много добре — съгласи се Юргенс. — Ти ме разбираш. Наистина се хванахме. И още чувстваме, че можем да останем в клопката, защото това, че притежавахме тези дегенерирали същества, беше най-доброто, което можехме да им дадем, а то не беше достатъчно. — Сега, когато си изваден от тази обстановка, ти се чувстваш свободен.
— Да, аз съм свободен. По-свободен, отколкото съм се чувствал някога. Най-подир съм самият аз като човек, като робот. Греша ли?
— Мисля, че няма грешка. Дойде краят на неприятностите.
— Така е — съгласи се Юргенс. — Ние не знаем нито къде сме, нито какво трябва да правим, но най-сетне отгръщам чиста страница, почвам отново.