— Ако можем да ги разберем — каза Мери. — Ако искат да говорят с нас. Ако не ни преследват и не ни тикнат зад решетките.
— Да, тези разсъждения са верни — съгласи се Бригадния генерал.
— Мисля, че е време да прекратим разговора — каза Енорийския свещеник. — Прекарахме един дълъг изтощителен ден и имаме нужда от почивка, за да сме готови за утре.
— Аз поемам първата смяна на пост — извести всички Бригадния генерал. — След мен Лансинг и вие, отче, ще поемете поста. Можете да използвате собствена организация.
— Няма нужда някой да стои на пост — обади се Юргенс. — Точно тази дреболия е моя работа. Аз никога не спя. Нямам нужда от сън. Обещавам да бъда нащрек. Можете да ми се доверите.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
След закуската те пресякоха пътя и стигнаха до куба. Тревата беше още мокра от росата. Юргенс ги бе събудил още в ранни зори с овесена каша и кафе.
В светлината на ранното утро кубът не изглеждаше така син, както под ярката дневна светлина. Отвън той приличаше повече на направен от опал, деликатен и крехък.
— Сега кубът прилича на порцелан — каза Сандра. — Той приличаше на порцелан и когато го видяхме за първи път, но сега не може да има грешка. Това сигурно е порцелан.
Енорийския свещеник вдигна от земята камък с големина на юмрук и го хвърли срещу куба. Камъкът отскочи назад.
— Това не е порцелан — рече Енорийския свещеник.
— Ще ни бъде дяволски трудно да разберем какво е — каза Лансинг. — Кубът може и да запомни кой е хвърлил камък срещу него.
— Говориш за куба, сякаш е живо същество — каза Мери.
— Бас държа, че е такова.
— Само си губим времето, като стоим тук и си приказваме — рече Енорийския свещеник. — Аз съм против оставането и продължавам да мисля, че кубът е зло, но ако всички са за изследването, хайде да го изследваме. Колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се насочим към нещо ново.
— Това е вярно — съгласи се Бригадния генерал. — Да се върнем в горичката и да отсечем пръти. С тях можем да опипаме земната повърхност, преди да стъпим на нея.
Лансинг не тръгна с Бригадния генерал и Енорийския свещеник. Той вървеше зад Юргенс, който правеше опити да ходи с патерица. Роботът си служеше непохватно с нея, ала след известно време, рече си Лансинг, ще схване как да я използва. На два пъти роботът падна и Лансинг го вдигна от земята.
— Остави ме — рече му най-подир Юргенс. — Ти ме притесняваш, само ми висиш над главата, готов да ми подадеш ръка за помощ. Ценя твоето съдействие, но трябва да поработя малко с това нещо, както аз си знам. Ако падна, сам ще се изправя.
— Добре, приятелю — съгласи се Лансинг. — Изглежда имаш право.
Той остави Юргенс и започна бавно да обикаля около куба, като оставаше извън пясъчния кръг. Разглеждаше внимателно стените му с надеждата, че някъде по тяхната повърхнина ще забележи нещо като шев, нещо крайно, което да му послужи като знак. Не забеляза нищо. Стените се издигаха съвсем гладки и никъде не се виждаше цепнатина. Материалът, от който бяха направени, изглеждаше плътен и неделим.
По една случайност погледът му се насочи към Юргенс. Роботът не вървеше добре, ала се беше хванал сериозно да се научи. Той падна веднъж, подпря се с патерицата да се изправи и пак тръгна. Не се мяркаше никой друг. Бригадния генерал и Енорийския свещеник бяха отишли в района на лагера да секат пръти. От време на време Лансинг чуваше шум от брадвата. Мери и Сандра вероятно бяха от другата страна на куба.
Той стоеше и гледаше към него, а в ума му напираха безброй въпроси. Беше ли това обитавано място, къща, в която живее неизвестно семейство или пък някакви същества? Дали сега не са там и не си вършат работата, а само от време на време някой от тях поглежда през прозорците (прозорците?) към странните зашеметени двуноги същества, които се мотаят около техния дом? Или пък това е хранилище на знания, библиотека, продукт на човешкия мозък, съкровищница на факти и мисли, макар и не обвързани помежду си, но факти и мисли на друг клон от човешкия род, много хилядолетия след света, който той познаваше? Напълно е възможно, помисли си той. Миналата вечер двамата с Юргенс си поговориха за това, особено за несъответствието на времето, което е възможно в алтернативните светове. От разказа на Юргенс му стана ясно, че ерата на роботите е отдалечена на много хиляди години в бъдещето от времето на лансинговата Земя. А съществуваше ли вероятност кубът да е съоръжение извън самото време, което се мержелее през мъгливия воал на „някога“, „някъде“, „другаде“? Това изглежда нямаше никакъв смисъл, защото кубът се виждаше съвсем ясно.