Той беше толкова солиден, колкото всеки би искал да бъде.
Лансинг продължи да обикаля бавно около куба. Сега, когато слънцето се издигна високо, денят изглеждаше чудесен. Росата се бе изпарила, небето беше високо и синьо, нито едно петънце от облак не помрачаваше неговата дълбочина. Към пътя идваха с тежка стъпка Бригадния генерал и Енорийския свещеник. Всеки от тях носеше дълъг прав прът, окастрен от клоните. Двамата пресякоха пътя и дойдоха при него.
— Обикаляте около куба, а? — попита Бригадния генерал. — Все около него?
— Обикалям — кимна Лансинг. — Повтаря се едно и също. Тук няма нищо. Нищо.
— Хайде да се приближим — предложи Енорийския свещеник, — и може би ще видим нещо, което не се вижда от тук. Погледът отблизо е винаги по-добър от погледа отдалеч.
Лансинг се съгласи с него.
— Това е вярно — кимна той.
— Защо не отидете да си отсечете прът? — попита Бригадния генерал. — С трима души работата ще вървим по-бързо.
— Няма да се занимавам с това — каза Лансинг. — Мисля, че е губене на време.
Двамата го изгледаха за миг, обърнаха му гръб и се отдалечиха. Бригадния генерал каза на Енорийския свещеник:
— Хайде да работим така: започваме на около три метра и половина един от друг, изследваме земята около нас и между нас със застъпване. Ще опипваме с прътите и ако в земята има нещо, то ще удари тях, а не нас.
Енорийския свещеник кимна с разбиране.
— Точно това ми се въртеше в главата.
И те започнаха работа. Бригадния генерал каза:
— Тръгваме към стената и когато я наближим, вие отивате наляво, а аз — надясно. Ще изследваме много внимателно земята около стената, докато се срещнем. Енорийския свещеник не отговори и двамата тръгнаха към стената, като всеки от тях бавно опипваше с прът земята.
Какво ще стане, помисли си Лансинг, ако това нещо или нещата са обучени така, че да нападат само живи същества, навлезли на тяхна територия, и толкова? Ала той не каза нищо и тръгна да се шляе по пътя, като се оглеждаше за Мери и Сандра. Малко по-надолу по пътя той ги съзря да обикалят около куба, като стъпваха извън пясъчния кръг, който го заобикаляше.
Някакъв крясък зад гърба му го накара да се обърне рязко. Бригадния генерал препускаше в пълен галоп през пясъчния кръг към пътя. Парчето, което стискаше в ръце Бригадния генерал, беше само половината от пръта. Той беше отрязан гладко в самата среда, а другата му половина се търкаляше в пясъка край стената. Енорийския свещеник стоеше вцепенен, едва ли не вкаменен, вперил поглед през рамото си в тичащия Бригаден генерал. Вдясно от Бригадния генерал нещо проблясваше от пясъка толкова бързо, че нямаше никаква възможност да се види какво е то, а другата страна на парчето от пръта в ръцете на Бригадния генерал се носеше във въздуха почти раздробена. Бригадния генерал изрева от ужас и захвърли надалеч останките от пръта. Той направи тичешком огромен скок да преодолее останалите няколко крачки от ивицата и падна на затревеното място между пясъчната ивица и пътя. Мери и Сандра изтичаха към падналия Бригаден генерал, а вкамененият Енорийски свещеник продължаваше да стои неподвижен до стената.
Бригадния генерал побърза да се изправи и да изтупа праха от куртката си. Сетне, сякаш нищо не е станало, той се изпъна по войнишки, прав като шомпол, и само присъщото му кралско безгрижие смекчаваше малко позата му.
— Скъпи мои — каза той на двете жени, когато те спряха пред него, — мога да кажа, че там се крие някаква сила.
Той се обърна и отправи парадно-гръмотевичния си вик към Енорийския свещеник.
— Върнете се — подкани го той. — Обърнете се и тръгнете назад, опипвайте земята и внимавайте да вървите по същата следа, по която минахте.
— Забелязах, че вие не държахте толкова стриктно да се върнете по дирята, по която минахте — каза Лансинг. — Право да ви кажа, пресякохте нова ивица земя.
Бригадния генерал не му обърна внимание.
Някъде далеч по пътя Юргенс зави и тръгна да се връща. Той вече работеше с патерицата малко по-добре, очевидно се беше научил как да движи вдървения си крак, ала напредъкът му оставаше все още недостатъчен. Бригадния генерал каза на Лансинг:
— Видяхте ли какво направи това нещо последния път, когато мина?
— Не, не видях — отговори Лансинг. — Стана много бързо. Прекалено бързо, за да забележи някой.
Енорийския свещеник вървеше назад покрай стената и вече тръгваше по следите, които беше оставил по пътя към куба, като ловко си служеше с пръта и опипваше всеки сантиметър от пътя.
— Добър човек! — рече Бригадния генерал с одобрителна нотка. — Добре изпълнява заповедите.