— Мила госпожо, не бих искал да стана предмет на спор…
— Млъкни — рече му Лансинг. — Това е наше решение, твоят глас не се иска.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем — обобщи Бригадния генерал. — Ние тримата тръгваме напред, вие двамата и роботът ще вървите след нас.
— Ти какво реши, Сандра? — попита Мери. — Тръгваш ли с тях двамата?
— Не виждам смисъл да остана назад с вас — каза Сандра. — Както те вече казаха, тук няма нищо. Само красотата на куба и…
— Ние не сме сигурни в това. Не сме сигурни, че тук няма нищо.
— А ние сме сигурни — рече Енорийския свещеник. — Вече обсъдихме всичко. Сега, след като взехме решение, трябва да разпределим хранителните запаси, които носи роботът.
Той направи крачка към раницата на Юргенс, но Лансинг пристъпи напред и застана между него и раницата.
— Не бързайте много — каза той. — Раницата е на Юргенс и ще остане с нас. — Но след като разделим съдържанието й.
Лансинг тръсна глава.
— Ако искате да ни зарежете, тръгнете с храната, която имате. Само с нея.
Бригадния генерал изръмжа и пристъпи напред.
— Какво мислите да спечелите с това? — попита той.
— Гаранция, че ще ни изчакате в града. Че няма да избягате от нас. Ако искате да имате храна, трябва да ни изчакате.
— Знаете, че можем да я вземем.
— Не съм сигурен — каза Лансинг. — През целия си живот не съм ударил човек, но ако ме принудите, ще се бия и с двама ви.
Юргенс застана куцукайки до Лансинг.
— Аз също не съм удрял човешко същество — произнесе той, — но ако нападнете приятеля ми, аз съм с него.
Мери се обърна към Бригадния генерал:
— По-добре не се захващайте с това. Страхувам се, че в боя с робота няма да имате късмет.
Бригадния генерал се опита да каже нещо, но веднага се отказа. Той отиде при своята раница, вдигна я на рамо, пъхна ръце под ремъците и я оправи на гърба си.
— Хайде! — каза той на другите двама. — Да си вървим по пътя!
Останалите стояха и гледаха заминаващите, докато пътят зави зад билото и тримата изчезнаха от погледа им.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Те още веднъж обиколиха куба, като и тримата се държаха близо един до друг. Сега, след тръгването на другите, те се чувстваха много самотни. Огледаха внимателно стените и се опитаха да не пропуснат цветни линии или други едва забележими фигури, които биха могли да им подскажат нещо. Някои от линиите бяха просто сенки, които или се променяха, или изчезваха с издигането на слънцето и от тях не оставаше нищо. Намериха три плоски камъка, които не бяха забелязали преди това, поставени точно до вътрешния пясъчен кръг, легнали на плоската си част и покрити с пясък така, че бяха останали скрити. Сега ги откриха съвсем случайно. Широки около метър и двайсет, те навлизаха около метър и осемдесет сантиметра в пясъчния кръг. Бяха покрити с навят пясък по страните и въпреки голямата им гладкост си оставаха просто каменни плочи. Те нямаха следи от обработка — изглежда бяха откъртени от естествена геоложка структура. Колко дълбоко бяха забити в земята, никой не знаеше. Обединените усилия на робота и двамата му спътници не можаха да ги помръднат, така се бяха впили в почвата. Обсъдиха възможността да разкопаят с лопата около външния край на един от камъните, за да определят дълбочината му, но се отказаха от това — кръгът се охраняваше от нещо, което удряше достатъчно силно и твърдо, и опасността изглеждаше по-голяма от ползата, която това можеше да им донесе. Трите камъка бяха поставени приблизително на равни разстояния един от друг, като с това разделяха кръга на три части.
— Никак не е случайно, че камъните са поставени точно на тези места — каза Мери. — Те изискват инженерни знания. Мястото, където са поставени, има някакво предназначение или смисъл.
— Може би естетическо предназначение — предположи Лансинг. — Някаква симетрия.
— Възможно е, но се съмнявам.
— Или е въпрос на мистика — рече Юргенс. — Може би отговарят на някои ритуали, песни или молитви.
— Ако е така, нямаме никакъв шанс — каза Мери.
Близо до пътя те намериха пръта, който Енорийския свещеник захвърли след като стигна на безопасно място. Лансинг го вдигна.
— Нали няма да започнеш отново? — попита го Мери. — На твое място нямаше да се опитвам.
— Изглежда много глупаво — рече Лансинг, — но сега си спомням нещо. Когато затичах към мястото, където беше Юргенс, аз се спънах и паднах. Сигурен съм, че нещо ме хвана за крака, докато бягах. Хайде да видим дали можем да го открием.
— Може би просто си се спънал.
— Възможно е, но доколкото си спомням аз ударих нещо в пясъка.