Лицето на Джексън застина.
— Вие не ми вярвате, сър. Мислите си, че ви разправям приказки. Мислите, че ви лъжа.
— Какво смятате, че трябва да мисля?
— Всъщност не зная. То ми се струва толкова просто, защото наистина е вярно. Вие не ми вярвате, когато ви казвам истината. По-добре да бях ви излъгал!
— Да, мистър Джексън, мисля, че можехте да го сторите.
— Какво ще направите, сър?
— Засега нищо. Ще помисля по въпроса през почивните дни. Когато реша, ще ви осведомя.
Джексън стана някак вдървено и гордо излезе от кабинета. Лансинг слушаше как стъпва тежко по коридора, докато шумът от стъпките му заглъхна. Сетне пъхна писмената работа на Джексън в чекмеджето и заключи бюрото си. С чанта в ръка той тръгна към вратата. Насред пътя се обърна и хвърли чантата си на бюрото. Днес нямаше да мъкне нищо със себе си. Уикендът му беше свободен и той държеше да остане свободен.
Докато вървеше по коридора към изхода, който водеше към алеята, той изпита някакво странно чувство, че е лишен от чантата си. Помисли си, че тя беше станала част от него, също като памучните му панталони и обувките. Тя беше част от униформата, която носеше. Беше я пазил с години, без нея той се чувстваше някак разголен, сякаш беше малко неудобно да се показва публично, без да я стиска под мишница.
Когато заслиза по широките каменни стъпала на зданието, някой го поздрави от половин пряка разстояние. Той се обърна и видя Анди Сполдинг, който бързаше по тротоара да го пресрещне. Анди беше стар и верен приятел, но си падаше малко дърдорко и на моменти се надуваше. Той беше социолог и носеше умна глава на раменете си, която бъкаше от идеи. Единствената му беда беше там, че никога не пазеше идеите за себе си. Всеки път, когато можеше да притисне някого, той не обръщаше внимание на подмилкващата се жертва и издаваше идеите си, вкопчваше се здраво за реверите на жертвата, за да не му избяга и спореше със себе си като че тълкуваше могъщите приливи и отливи, които бушуваха в самия него. Но въпреки това той си оставаше добър приятел и Лансинг беше извънредно доволен, че го вижда. Той изчака Анди в подножието на стълбите.
— Хайде да отидем в клуба — рече Анди. — Пиенето от мен.
ГЛАВА ВТОРА
Факултетският клуб се намираше на последния етаж в сградата на Студентския Съюз. Цялата външна стена представляваше низ от прозорци с плоски стъкла, гледащи към тихо, добре поддържано малко езеро, заобиколено от борове и брези.
Лансинг и Анди седнаха на една маса близо до стената. Сполдинг вдигна чашата си и погледна унесено към Лансинг.
— Знаеш ли — рече той, — през последните дни все си мисля какъв късмет ще извадим, ако ни връхлети някоя средновековна чума като оная, дето е унищожила една трета от населението на Европа през четиринайсети век. Или да ни тресне световна война, даже второ пришествие от библията, нещо, което ще ни принуди да започнем отново, да избегнем някои от направените грешки през последните хиляда години и да получим благоприятна възможност за развитие на нови социални и икономически принципи. Това ще ни даде шанс да избегнем посредствеността, да се организираме по-смислено. Системата „работа-надница“ е отживелица, тя влиза в противоречие със себе си, а ние така сме се вкопчили в нея…
— Не мислиш ли — прекъсна го меко Лансинг, — че методите, които предлагаш, могат се окажат изключително груби?
Нямаше смисъл да казва това. Никой не спореше с Анди, приятелят му просто прегазваше всеки, който се опитваше да спори. Той продължи да боботи по въпроса с монотонен глас, като подреждаше и систематизираше мислите си, а после ги разстилаше, както някой би сложил картите на масата.
Без каквото и да било желание да спори, без намерение да се забърка в това жертвата на Анди навлезе в духа на играта, според която той или всяка друга жертва трябва да промърмори някакъв подходящ отговор.
— През един от тези дни — продължаваше Анди, — ние внезапно ще разберем, без да имам представа как ще стигнем до това, че нашите човешки напъни са чисто и просто едно нищожно усилие, защото са насочени в погрешна посока. Векове наред крещим за знания, стремим се към тях в името на разума по същия разумен начин, както древните алхимици дълго са дирили метод, който да превръща металите в злато. Ние ще открием, че тези знания са задънена улица, че отвъд определена точка всяко значение изчезва. В астрофизиката изглежда се приближаваме до тази точка. Още няколко години и всички стари, солидни теории могат да се разбият на пух и прах, като ни оставят сред чакъла от срутените теории, за които вече ще знаем, че не струват пукната пара и винаги са били такива. Тогава може би няма да има смисъл изучаването на вселената. Може би в същия момент ще открием, че всъщност няма фундаментални закони, че вселената може би се управлява от чиста случайност или нещо още по-лошо. Всички тези безумни изследвания, целият този стремеж към знания не само за вселената, но и за други неща, всичко това става, защото ние търсим някаква полза от него. Но нека се запитаме дали сме прави да търсим изгодата. Принципно ние нямаме право да очакваме нещо от вселената. Лансинг продължи играта.