Всички млъкнаха и се вслушаха. Нямаше нищо, мракът мълчеше.
Внезапно Лансинг чу сумтенето. С вдигане на ръка той предупреди останалите да запазят тишина.
Сумтенето секна, после се чу отново малко по-наблизо, отколкото преди. Звучеше така, сякаш някакво животинче души следи. Сумтенето спря, сетне започна отново на друго място, но каквото и да ставаше, съществото обикаляше около лагерния огън.
Юргенс се обърна и замлати с патерицата. Лансинг поклати глава и Юргенс замръзна.
Вслушаха се. Дълго време никой от тях не чу сумтенето и всички се отпуснаха.
— Чухте ли? — попита Мери.
— Да — рече Юргенс. — Започна точно зад мен. — Тогава тук имаше нещо, а?
— То вече си отиде — рече Лансинг. — Юргенс го уплаши.
— Сандра го чу снощи — каза Мери. — То е било тук през цялото време.
— В това няма нищо странно — обясни Лансинг. — Можехме да го очакваме. Огънят винаги привлича дивите животни.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Трябваха им пет дни да стигнат града. Можеха да изминат пътя и за два дни, ако не бяха принудени да нагаждат крачката си към възможностите на Юргенс.
— Трябваше да се върна в страноприемницата — мърмореше роботът. — Можех да го направя сам. Щях да остана там и да ви чакам. Така нямаше да ви забавя.
— А какво ще правим, когато дойде време и ни потрябваш, а теб те няма? — попита Лансинг.
— Този ден може да не дойде. Може да не ви потрябвам никога.
Лансинг наруга цветисто робота като пълен глупак и го накара да продължи напред.
С движението им по пътя пейзажът се промени. Местността все още беше хълмиста, но ставаше все по-суха. Все по-отдалечени и по-малки ставаха горичките както по площ, така и по височината на дърветата, които вече заприличаха на шубраци. Вместо прохлада вятърът носеше зной. По-нататък малкият поток, от който черпеха вода, се раздвои и заприлича на тънка струйка.
Всяка вечер душещото същество блуждаеше около лагерния огън. Веднъж през втората вечер Лансинг и Юргенс отидоха с фенерчета в мрака да търсят следи от него. Не намериха нищо, даже отпечатъци от стъпки. Земята край огъня беше песъчлива и трябваше да останат дири, но те не откриха нищо.
— То ни преследва — каза Мери. — Пътува заедно с нас. Даже когато не души, чувствам, че то е тук. Навърта се наоколо и ни дебне.
— Това същество не ни заплашва — опита се да я успокои Дансинг. — Не ни причинява вреда. Ако имаше намерение да ни стори нещо лошо, отдавна щеше да го направи. Имаше достатъчно удобни случаи.
След първите два дни те често седяха тихо около лагерния огън, без да кажат нито дума. Вече нямаха нужда от разговор да запазят живо чувството на близост, създадено между тях по време на пътуването.
Понякога сред дълго мълчание Лансинг се улавяше да мисли за миналия си живот и с учудване откриваше, че колежът, в който преподаваше, му се струваше нещо много далечно, а приятелите му; останали там, бяха приятели от отдавна минало време. Изтече само една седмица, напомняше си той, трябваше да си го напомни, а вече усещаше как години застават между това място и университетския град. Носталгията го връхлиташе и той изпитваше непреодолимо желание да се обърне и да тръгне по дирите си, да скочи от мястото си край огъня и да се върне по пътеката, макар да знаеше, че това не е толкова просто. Даже и да се върнеше, нямаше да стигне по-далеч от страноприемницата или от гористата долчинка, сред която се озова в самото начало. Нямаше пътека за връщане към колежа, към Анди, към Алис, изобщо към света, който познаваше. Между него и предишния му живот лежеше нещо непознато и той нямаше представа какво е то.
Не можеше да се върне. Трябваше да върви напред, защото само така би могъл да открие пътя за връщане у дома. Тук имаше нещо, което трябваше да открие, а докато не го издири, нямаше път за връщане. Даже и да го открие, ако изобщо го направи някога, нямаше гаранция, че ще намери пътя към къщи.
Положението му изглеждаше доста глупаво, но той нямаше никакъв избор. Трябваше да продължи. Не можеше да се измъкне като четиримата картоиграчи от страноприемницата.
Опита се да построи някакъв логически приемлив механизъм, чрез който той и останалите са били прехвърлени на това място. Цялата работа доста приличаше на магия, макар че не беше магия. Всичко, което се случи, беше направено по законите на физиката. Самата магия, ако наистина съществуваше, навярно се криеше в използването на физически закони, все още неизвестни на света, от който идваше.
В Клуба на факултета, където двамата отидоха да пийнат и приятелят му дърдореше през цялото време, Анди спомена за края на знанията, за края на физическите закони. Но той нито знаеше, нито пък имаше и най-далечна представа за същността на темата, по която говореше. Просто си чешеше езика с философското си дрънкане.