Тук ли се криеше отговорът, в този свят, където той седеше до огъня? Това ли го изпращаха да дири и ако беше така, ако наистина го открие, как би могъл да разбере? Ако докосне само края му, как ще познае?
Отвратен от себе си, той се опитваше да изхвърли тези мисли от главата си, но те отказваха да си отидат.
Скоро те откриха лагера, където са пренощували първите трима: студена пепел от техния огън, опаковката от кутия сухари, разхвърляни обелки от сирене и мътилка от кафе.
Времето беше хубаво. Понякога от хоризонта на запад се появяваха облаци, но скоро небето се изясняваше. Дъждове не валяха. Слънчевите лъчи бяха ярки и топли.
На третата нощ Лансинг се събуди внезапно от някакъв звук. Той се надигна и седна на земята, преодолявайки силата, която го притискаше надолу.
В светлината на огъня той видя, че Юргенс се е надвесил над него. Ръката на робота го държеше за рамото, а самият той издаваше съскащ звук.
— Какво има?
— Мис Мери, сър. Нещо лошо става с нея. Прилича ми на припадък.
Лансинг обърна глава и погледна. Мери седеше неподвижна в спалния си чувал. Главата й беше отметната назад и гледаше към небето.
— Заговорих я — обясни Юргенс, — но тя не ме чу. Опитах се няколко пъти, питах я какво става и с какво мога да й помогна.
Лансинг отиде при нея. Тя изглеждаше като издялана от камък — вдървена, изопната, изцъклила невиждащ поглед.
Той се склони над нея, хвана лицето й с ръце и го стисна леко.
— Мери — произнесе той, — нещо лошо ли става?
Тя не му обърна внимание.
Лансинг я зашлеви с едната ръка, сетне и с другата. Мускулите на лицето й се отпуснаха и затрепераха. Тя припадна, протегнала към него ръце — не точно към него, той знаеше това, а към някой друг.
Той я притисна силно до себе си. Тя трепереше неудържимо, от устата й се раздадоха тихи, сподавени хълцания.
— Отивам да направя чай — рече Юргенс. — И да запаля огъня. Трябва да я стоплим, отвън и отвътре.
— Къде съм? — прошепна тя.
— Ти си с нас. В безопасност.
— Едуард?
— Да, Едуард. И Юргенс. Той отиде да ти направи чай.
— Събудих се и ги видях надвесени над мен да ме гледат.
— Спокойно! — каза той. — Почини, отпусни се. Трябва да се успокоиш. Чувствай се добре. После ще ни разкажеш.
— Да, добре — съгласи се тя.
Мери помълча известно време. Докато я държеше, той усети отслабване на напрежението, което я бе обхванало.
Най-сетне тя се изправи и се отдръпна от него.
— Беше ужасно — каза тя съвсем спокойно. — Никога не съм била толкова уплашена.
— Всичко мина. Не беше ли това… лош сън?
— Беше нещо съвсем различно от сън. Те наистина бяха тук, закачени на небето, надвесени над мен. Помогни ми да се освободя от торбата и да отида до огъня. Нали каза, че Юргенс прави чай?
— Той кипна — съобщи Юргенс. — Налях го в чашата. Пиеш го с две лъжички захар, доколкото си спомням?
— Да — кимна тя. — С две лъжички захар.
— Искаш ли и ти чаша чай? — обърна се Юргенс към Лансинг.
— Да, ако обичаш — каза Лансинг.
Те седнаха заедно край огъня, а Юргенс се подпря на патерицата с едната си ръка. Дървата, които той беше хвърлил в огъня, вече се разпалиха и пламъците се издигнаха високо. И двамата мълчаливо отпиха от чая си. Изведнъж тя каза:
— Аз не съм някоя вятърничава жена, нали знаеш?
Лансинг кимна:
— Зная. Корава си като кремък.
— Събудих се — подхвана тя, — беше едно чудесно и леко събуждане. Не като да те изтръгнат от сън. Лежах по гръб и когато се събудих, гледах право към небето.
Мери отпи още глътка чай и изчака, сякаш събираше сили за онова, което щеше да каже.
Тя сложи чашата на земята и се обърна да погледне Лансинг.
— Бяха трима — каза тя, — поне си мисля, че бяха трима. Може да са били и четирима. Три лица. Никакви други части от тялото. Големи лица. По-големи от човешки лица, макар да съм сигурна, че бяха хора. Три огромни лица във висините, изпълващи половината небе, гледаха надолу към мен. И ми хрумна колко тъпо е да си мисля, че виждам лица. Примигнах с очи, мислех си, че са плод на моето въображение и ще си отидат. Но те не си отидоха. След като примигвах, ги видях още по-добре, отколкото преди това.
— По-спокойно! — каза Лансинг. — Карай по-бавно.
— Спокойна съм, по дяволите, и я карам съвсем бавно. Мислиш си, че имам халюцинации, нали?
— Не, не мисля така — поклати глава той. — Щом казваш, че си ги видяла, значи си ги видяла. Помниш ли какво ти казах? Твърда си като кремък.