Накуцвайки, Юргенс отиде да напълни отново чашите.
— Благодаря, Юргенс — каза тя. — Правиш великолепен чай. После продължи.
— Нямаше нищо лошо в лицата. Нищо отвратително. Като си помисля сега, изглеждаха съвсем обикновени. Едно от тях имаше брада. Беше младият, другите двама бяха стари. Пак повтарям, в тях нямаше нищо лошо, нищо, което да те дразни. После нещо започна да се просмуква в мен. Те ме гледаха втренчено. Заинтересуваха се. По начина, по който някой от нас ще мине край отвратително насекомо, някакво жалко създание от определен вид, една нова форма на живот. Сякаш не бях същество, сякаш бях предмет. В самото начало забелязах нещо, което ми се стори поглед с израз на състрадание към мен, но после разбрах, че не е така. Беше смесица от презрение и съжаление и от съжалението ме заболя най-много. Аз четях мислите им. Господи, те си мислеха как може човек да гледа това! И после, после…
Лансинг мълчеше, той мислеше, че сега не му е времето да каже нещо.
— После те извърнаха глави. Не си отидоха. Само обърнаха глави, отърваха се от мен. Като, че не заслужавам внимание, не заслужавам презрение като че съм недостойна за тяхното съжаление. Като че бях нищо, пък и целият човешки род е нищо. Осъдиха всички нас да бъдем нищожества, макар че „осъдиха“ е силно казано. Ние не заслужаваме даже тяхното осъждане. Ние сме низша форма на живот, за която те вече няма да мислят.
Лансинг въздъхна.
— За бога — каза той, — не мисли…
— Прав си. Не мисли. Толкова ме нарани това, Едуард! Може би моята реакция…
— Хайде да не говорим за реакция. Моята реакция сигурно щеше да бъде същата или още по-лоша. — Какво мислиш, че са те? Не кои, а какво?
— Не зная. В момента не мога и да предполагам.
— Това не беше плод на моето въображение.
— Ти не си играеш на въображение — каза той. — Ти си стабилен инженер — само гайки и винтове. Пълен реалист. За теб две и две са четири, в никой случай три или пет.
— Благодаря — каза тя.
— По-късно — продължи той, — ще се чудим с часове какви са те, но не и сега. Много са пресни впечатленията ти. Нека мине време.
— Друг на мое място щеше да каже, че са богове — произнесе тя. — Сандра сигурно щеше да каже точно така. Примитивният човек щеше да се изрази така. Енорийския свещеник щеше да ги отхвърли като дяволи, жадни за неговата душа. Ще ти кажа още нещо — те имаха високомерието, безгрижието и самоувереността на богове, но не бяха богове.
— Някога ние, роботите, мислехме хората за богове — каза Юргенс. — В края на краищата в известен смисъл те са такива. Вие разбирате защо мислехме така, те ни създадоха. Но ние отидохме по-далеч. След време забелязахме, че те просто са друга форма на живот.
— Няма нужда да ме успокояваш — каза Мери. — Вече ви казах: зная, че не са богове. Не ги мисля за никакви богове. Мисля, че богове няма.
Лансинг и Мери не се върнаха в спалните чували. Никой от тях не можеше да заспи, а утрото наближаваше. Седяха край огъня и си говореха, вече съвсем спокойно. След малко Юргенс се обади, че ще прави закуска.
— Предлагам палачинки и шунка — рече той. — Как мислите?
— Звучи ми добре — каза Лансинг.
— Ще направим ранна закуска — каза роботът — и ще тръгнем рано.
Този ден те не стигнаха до града, а наближиха до него едва късно следобед на другия ден.
Зърнаха го, когато изкачиха хребета на висок хълм, от който пътеката криволичеше и влизаше стръмно надолу. Дъхът на Мери спря.
— Ето го! — извика тя. — Но къде са хората?
— Може би няма никакви хора — каза Лансинг. — Това са развалини, а не град.
Той се разстилаше в равнината под хълма — и равнината, и градът имаха цвета на дюни. Обхващаше по-голямата част от равнината между хълмовете. Градът лежеше безжизнен и смълчан. Нищо не трепваше в него.
— Никога през живота си не съм виждала толкова потискаща гледка — каза Мери. — Към това ли се стремеше така нетърпеливо Бригадния генерал? Там ще има хора, твърдеше той.
— За това можеш да се хванеш на бас с Бригадния генерал — рече Лансинг.
— Тук няма и помен от другите — забеляза Мери. — Няма следа от никого. Човек може да си помисли, че те ще ни очакват с нетърпение, че ще се взират в пътеката след тях.
— Може би точно това правят. Може би скоро ще се покажат.
— Ако са още тук.
— Мисля, че още са тук — каза Лансинг. — Ще разположим лагера на това място. Ще поддържаме огъня цяла нощ. Те ще го видят.
— Искаш да кажеш, че няма да слезем веднага долу?
— Не веднага. Пада нощта и аз ще се чувствам в по-голяма безопасност тук горе, отколкото в града.
— Благодаря ти за това — каза тя. — Бих могла да стоя в града само при дневна светлина, но не и сега.