— Окисляване — разсъждаваше Бригадния генерал. — Самият камък загнива. Това не е разрушение, не е катастрофално разрушение. Никакви признаци на пожар, никакво преднамерено унищожаване. Опустошението, което виждате, е работа на атмосферните условия и времето. Невъзможно е да се запази нещо. Някога тук е имало много хора, сега няма никой. Целият проклет град е пуст.
— Казахте, че сте открили нещо. Струва ми се, че споменахте за графичен екран. Какво е това графичен екран?
— Не зная дали това е същото или не. Така го нарекох. Може и да греша. В моя свят има графични екрани. Пускаш проблема в тях и…
— Военен проблем?
— Ами да, главно военни проблеми. Нещо като военни игри. В устройството се подават главните фактори, екранът ги обработва и показва какво ще стане. Показва го нагледно. Така резултатът е по-разбираем. От този, който намерихме тук, е запазено съвсем малко, останалото е напълно унищожено. Една малка част от него все още работи. Сякаш гледаш през прозорец към друг свят. Понякога в картината виждаш някакви създания.
— Може би тези създания някога са живели тук?
— Мисля, че не са. Този град е построен за хора. Вратите и прозорците са с подходящи размери, стълбищата имат стъпала, по които да се качват човешки същества.
Градът навяваше чувство на ужас. Въпреки, че беше празен, нещо се спотайваше в него, нещо скрито, нещо притаено, което дебнеше и изчакваше. Дансинг се улови, че оглежда всяка сграда, край която минаваха, готов да реагира и на най-неуловимото трепване на нещо, което ги дебнеше, само да му се мернеше пред очите.
— Вие също го усещате — каза Бригадния генерал. — Чувстваш, че колкото и мъртъв да изглежда града, нещо е останало в него.
— Това е съвсем естествена предпазливост от моя страна — рече Дансинг. — Боя се от сенките.
— Ако това ви успокоява, аз изпитвам същото. Като стар военен вечно гледам да открия някой скрит враг. Никога не вървя слепешком. Всички външни признаци говорят, че градът е пуст и въпреки това се оглеждам за притаен враг. Щях да се чувствам по-добре, ако имахме някакво оръжие. Можете ли да си представите експедиция като нашата без оръжие? Все си мисля, че тоя нехранимайко съдържателят ни метна здравата като каза, че няма никакво оръжие.
— Може пък да не ни потрябва — каза Дансинг. — През цялото пътуване до тук нямахме нужда от оръжие.
— Това не е довод — възрази Бригадния генерал. — Човек носи оръжие стотици, даже хиляди километри, за да си послужи с него веднъж.
Малко по-късно те стигнаха до площада.
— Ето, това е сградата — посочи с ръка Бригадния генерал. — Там се разположихме.
Това беше най-голямото здание на площада и въпреки полуразрушеното си състояние, то изглеждаше не чак толкова диво, колкото другите. Площадът беше голям, няколко улици започваха от него. Около него се издигаха полуразрушените стени на червено кафявите здания, пред фасадите на които лежаха падналите от тях каменни блокове. Сградата, която посочи Бригадния генерал, беше запазила една от кулите си. Широко каменно стълбище водеше към вътрешността му.
— Навсякъде има прах — каза Бригадния генерал. — По улиците, в самия център на площада, в сградите където и да погледнеш. Това е прахът на умиращия камък, от износването на камъка. В зданието, където се настанихме, намерихме стари следи в закътани места, където няма вятър. Това са стъпките на онези, които са дошли преди нас. Други посетители, предполагам, които много приличат на нас. Аз съм съвсем сигурен, че една такава група е точно пред нас, защото следите са съвсем пресни. Следите не се запазват дълго. Върху тях се стеле прах или пък ги премита всеки лек повей на вятъра.
Лансинг се обърна и видя, че цялата група е около тях. Юргенс беше постъпил достойно, като куцукаше на известно разстояние малко по-бързо от обикновено. Мери и Сандра вървяха от двете му страни, зад тях гордо като гарван крачеше Енорийския свещеник, свел надолу глава. Само брадичката му стърчеше над гърдите.
— Искам да ви предупредя — каза Бригадния генерал. — Трябва да внимаваме с Енорийския свещеник. Няма съмнение, че е луд. Той е най-опакият човек, когото съм срещал, в него няма капка здрав разум.
Лансинг не отговори и двамата тръгнаха един до друг по каменните стълби, които водеха във вътрешността на сградата.
Вътре беше мрачно, носеше се дъх на пушек от дърва. Насред фоайето към тях гледаше едно мъничко червено око — гаснещият огън с голям куп дърва отстрани, и се жълтееха раниците, облегнати на дървата. Слаби отблясъци от огъня се отразяваха върху излъсканата повърхност на металната тенджера.