Дори и в тишината вътрешността на сградата създаваше впечатление за еклива празнота и звукът от техните стъпки по пода гърмеше, за да се върне като ехо при тях. Високо над главите им масивни арки чезнеха в полумрака, който се сгъстяваше нощем. Подивели сенки сякаш танцуваха в пустотата.
Останалите идваха след тях и разговорът на Мери и Сандра, които продължаваха да бъбрят, предизвика низ от кънтящи, далечни, звънки приливи на ехото и създаде впечатлението, че стотици скрити хора говорят някъде във вътрешността на сградата.
Всички заедно отидоха до огнището. Бригадния генерал разбута главните и хвърли в огъня още дърва. Пламъкът лумна, проби си път през дървата и по стените заиграха сенки. Лансинг изпита чувството, че те са банда крилати силуети, летящи високо под самия свод между смътно очертаващите се арки.
— Аз се заемам със закуската, но ще ми трябва време — каза Сандра. — Защо не заведеш останалите при графичния екран, генерале? Не е много далеч.
— Добра идея — рече Бригадния генерал. — Чакайте да си взема фенерчето. Там е малко тъмно.
— Ще остана да ти помогна — каза Мери. — Мога да видя екрана по-късно.
Бригадния генерал тръгна напред да им покаже пътя, разсичайки мрака с лъча на фенерчето. Ударите от патерицата на Юргенс кънтяха из сградата.
— Екранът е магьосничество — гъгнеше Енорийския свещеник. — Това е нещо, което човек не трябва да поглежда. Бих ви препоръчал да го разрушим напълно. Няколко силни удара с тъпия край на лост ще свършат добра работа.
— Само се опитайте — изръмжа Бригадния генерал, — и аз ще обърна лоста срещу вас. Екранът е една слаба диря, оставена за нас да разберем колко талантлив и сръчен е бил този народ. Не претендирам, че зная какво е това.
— Наричате го графичен екран — подхвърли Лансинг.
— Да, нарекох го това, защото това беше най-близката дума, която ми дойде на ум. Но аз съм сигурен, че той е нещо повече. Мисля, че с него човек може да се прехвърли на друго място, като се използват знания и техника, за които не ни е минавало и на ум, техника, каквато нашите народи може би никога няма да създадат.
— И по-добре да не си мислим — настоя Енорийския свещеник. — Има неща, които трябва да се оставят на мира. Убеден съм, че във вселената има висок морал…
— Чумата да го тръшне твоя морал! — избухна Бригадния генерал. — Все за това дърдориш. Вечно мрънкаш. Вместо да мрънкаш, говори нормално.
Енорийския свещеник не отговори.
Най-сетне групата стигна до графичния екран. Той се намираше в стая, разположена в най-далечното крило на зданието. В стаята нямаше нищо друго и от пръв поглед графичният екран не привличаше вниманието. Беше голям по обем и можеше да се опише като куп парчетии. Той беше мъртъв, безличен и покрит с прах. На места части с ръждивия цвят на корозирал метал стърчаха над праха и мръсотията.
— Това, което още не мога да проумея — рече Бригадния генерал, — е как един малък елемент от него още може да работи, докато останалото е вече боклук.
— Може би това, което виждаме, е работещият му край. Навярно забелязваме само това, което винаги се е виждало — външните елементи. Останалото може да е само изпълнителен механизъм, който все още работи добре. Ако някой тропне с крак по пода много силно, последната оцеляла връзка, която осъществява неговите функции, ще се прекъсне и цялата машина ще замре.
— Не съм мислил за това — рече Бригадния генерал. — Може и да сте прав, но много се съмнявам в това. Мисля, че тоя куп вехтории някога е бил екран за панорамен оглед. Това, което намираме, е само единият му ъгъл.
Той заобиколи края на камарата вехтории и спря, като включи някаква светлина. — Гледайте — каза той.
Те видяха нещо, което приличаше на шейсет сантиметров телевизионен екран, макар че краищата на екрана бяха назъбени.
Върху назъбения екран се виждаше някакъв призрачен свят, потънал в червеникав полумрак. На преден план куп полирани камъни проблясваха в бледата светлина на невидимо слънце.
— Сякаш са диаманти, не мислите ли? — попита Бригадния генерал. — Куп огромни диамантени камъни.
— Не мога да кажа — рече Лансинг. — Не познавам добре диамантите.
Диамантените камъни, ако това наистина бяха диаманти, лежаха в песъчлива равнина, обрасла с рядка растителност, с редки туфи тънка като тел трева и хилави бодливи нискостеблени храсти, които по своите очертания създаваха илюзията за животни — странни животни, наистина, но по-скоро животни, отколкото растения. Някъде далеч към линията на хоризонта пет-шест дървета се очертаваха на фона на червеникавото небе, макар че като ги гледаше, Лансинг не беше съвсем сигурен, че това са дървета. Те бяха изкривени някак гротескно и техните корени, ако това наистина бяха корени, не отиваха право в земята, а се гърчеха по равнината с изгърбените очертания на движещ се червей. Той разбираше, че дърветата сигурно са огромни по размери, за да се виждат ясно от толкова далеч.