— Това ли виждате винаги? — попита Лансинг. — Картината винаги ли е една и съща?
— Винаги е същата — отговори Бригадния генерал.
На екрана се появи мъгла и тръгна много бързо отляво надясно. За миг, сякаш камера щракна в мозъка му, Лансинг долови очертанията му. В общи линии това беше хуманоид — имаше две ръце, два крака и глава — но това не беше човек, изглеждаше много различен от човешко същество. Вратът му беше тънък и дълъг, главата — малка, линията на шията се издигаше нагоре към черепа, а главата висеше надолу пред шията, като главата и шията бяха толкова наклонени от бясната скорост на въртене, че главата оставаше почти успоредна на земята. Издадената челюст беше масивна, ала лицето или онова, което приличаше на лице, изглеждаше дребно. Цялото тяло на това същество беше наклонено напред, по посока на неговото въртене, ръцете и краката се издигаха и падаха. Ръцете му, по-дълги от човешките, завършваха с топки, които не приличаха на китки, а единият му вдигнат крак (другият беше заровен в пясъка) завършваше с две щипки. Външността му изглеждаше оцветена в убито сиво, ала Лансинг се досети, че това е цветът, получен временно от бясната скорост, с която се въртеше.
— Това нещо ново ли е? — попита Лансинг. — Виждали ли сте го вече?
— Видяхме го веднъж — рече Енорийския свещеник. — Ако не е същото, сигурно е някое друго като него.
— Всеки път ли бяга?
— Всеки път бяга — отвърна Енорийския свещеник.
Лансинг се обърна към Бригадния генерал.
— Вие ми казахте, че това са същества. Казахте, че тук сте видели същества. Повече от едно, очевидно.
— Има нещо като паяк — обясни му Бригадния генерал, — което живее сред купчината камъни. Вероятно не е паяк, но това е най-близката аналогия, която мога да направя. Паякът е с осем крака, а това нещо има повече от осем, макар че е трудно да кажа колко, те са винаги преплетени и не мога да ги преброя. Обикновено стърчи навън, но сега се крие. То е съвсем бяло и трудно се забелязва сред блясъка на диамантите. Понякога едно трикрако същество се разхожда бавно по екрана. Тялото му е с формата на яйце, но има израстъци, които стърчат навсякъде от горната му част. Чувствителни органи, предполагам. Трите крака са с копита и по тях не се виждат колена. Когато върви, изхвърля право напред крака си. Съществото е спокойно, безгрижно, няма страх от нищо. Освен това, доколкото успях да забележа, няма никаква защита.
— Място на ужаси — рече Енорийския свещеник. — Нещо, което си позволява да гледа само човек, който не се бои от бога.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Те седяха около огъня и се чувстваха приятно след закуската.
— Изследвахме този етаж и четирите етажа над нас — каза Бригадния генерал, — и открихме само графичния екран и статуите. Всички стаи са празни като просешка торба. Не видяхме нито треска от мебели в тях. Абсолютно нищо не е останало. Какво ли се е случило? Дали това е системно изнасяне и местните жители са се преселили на друго място, като са взели цялата си собственост? Или градът е бил оплячкосан парче по парче? Ако е така, кой го е ограбил? Дали групи хора като нас не са насекли мебелите за дърва? Това е възможно, защото групи като нашата идват на това място много отдавна, може би от хилядолетия. Разбира се, те могат да изгорят мебелите, но какво могат да сторят с останалото — тенджери и тигани, чинии, керамика, дрехи, книги, картини, килими, цялата друга собственост, която е имало тук? Могат да ги вземат със себе си като сувенири, макар че много се съмнявам да е станало така. И това не е само тук, в административната сграда, а навсякъде където и да погледнеш. Даже и онези къщи, които очевидно са служили за жилища, са празни.
— Градът е претърпял катаклизъм — каза Енорийския свещеник. — Това е град на безбожници, той е бил разорен.
— Мисля, че е бил разорен — намеси се в разговора Сандра, — защото е нямал сърце. С изключение на малката скулптурна група, която открихме, тук няма и следа от изкуство. На това място са живели безсърдечни, безчувствени хора, които не са отделили за изкуството нито една стая.
— Когато са напуснали това място — каза Бригадния генерал, — изглежда са взели своето изкуство със себе си. Или пък са го отнесли другите, дошли по-късно.