— Да излезем от тук — каза той. — Ще намерим по-добро място да го разгледаме.
— Това не е всичко — рече Юргенс. — Там има още нещо. На една крачка вдясно, Лансинг протегна ръка и вдигна другия куп.
— Всичко ли взехме? — попита той.
— Да, струва ми се. Не виждам нищо друго.
Те бързо излязоха в коридора.
— Дръж фенерчето по-близо — каза Лансинг. — Да видим какво сме намерили.
При внимателно разглеждане видяха четири сгънати листа от хартия или пластмаса. Под натрупания слой прах трудно можеше да се каже какво са открили. Лансинг пъхна трите листа в джоба на сакото си, сетне разгъна четвъртия. На някои места материята се беше втвърдила и затрудняваше разгъването. Най-подир последната част беше разгъната и Лансинг държеше в ръцете си голям лист. Юргенс насочи светлина към него.
— Карта — каза той. — Сигурно на това място — добави Лансинг.
— Може би. Трябва да я разгледаме по-внимателно. Някъде, където е по-светло.
На картата имаше някакви линии и странни знаци, а до някои от знаците бяха изобразени свързани символи, вероятно наименованията на тези места.
— Бригадния генерал каза да се обадим, ако открием нещо.
— Тая работа може да почака — рече Лансинг. — Хайде да прегледаме останалите стаи.
— Но това може да е много важно.
— Толкова важно, колкото беше и преди един час.
Те продължиха претърсването, ала не откриха нищо. Останалите прашни стаи бяха празни. Докато се връщаха по коридора към стълбището, те чуха далечен, кънтящ вик.
— Някой е намерил нещо — каза Юргенс.
— Да, и аз предполагам така. Но къде?
Викът, който се носеше из празното пространство на подземието, се отрази от стените и затрептя във въздуха. Той сякаш не идваше от никъде.
Двамата забързаха по коридора и стигнаха до началото на стълбите. И тук беше невъзможно да разберат от коя посока идва викът. След време го чуха така, сякаш идваше от коридора, където бяха току-що.
Някъде далече в десния коридор се мярна шарещият лъч на фенерче.
— Това са Бригадния генерал и Сандра — каза Юргенс. — Сигурно Енорийския свещеник и Мери са открили нещо.
Преди да направят няколко крачки, Бригадния генерал вече беше при тях.
— Ето ви и вас — каза задъхано той. — Сигурно Енорийския свещеник реве така. Не можахме да разберем откъде идва викът.
Четиримата тръгнаха заедно по централния коридор. В най-отдалечения му край те нахлуха в стая, много по-голяма от помещенията, които видяха Юргенс и Лансинг.
— Стига си крещял — каза Бригадния генерал. — Вече сме тук. За какво е цялата дандания?
— Открихме врати — изрева Енорийския свещеник.
— Добре, по дяволите, и ние открихме — изръмжа Бригадния генерал. — Всички открихме врати.
— Имайте малко търпение — произнесе Енорийския свещеник — и ще ви покажем какво намерихме. Открихме различни врати.
Лансинг, който се приближи до Мери, видя по цялата дължина на задната стена на стаята ред кръгли светлини. Това не бяха нито ослепителните светлини на мълнии, нито танцуващите червени езици на пламъците, а меките нюанси на слънчевата светлина. Всички светлини бяха на височината на лицето. Мери вкопчи ръце една в друга.
— Едуард! — произнесе тя с разтреперан глас. — Открихме други светове!
— Други светове? — повтори той глупаво.
— Тук има врати — обясни му тя, — а на вратите има шпионки, през които може да надникнеш. Гледаш през шпионката и виждаш света.
Тя го дръпна напред и без да разбира нещо той тръгна с нея, докато застанаха пред едно от светлите петна.
— Погледни — рече тя очарована. — Погледни и виж. Това е моят любим свят. Той ми харесва най-много.
Лансинг се приближи и погледна през шпионката.
— Нарекох го светът на ябълковия цвят — каза тя. — Светът на синята птица. Той също го видя.
Светът се разкри пред него като спокойно и тихо място, обрасло с трева и цялото потънало в зеленина. През ливадите течеше поток, проблясващ под слънчевите лъчи. Сега той забеляза, че сред тревата се подават бледосините и меките жълти цветове на полски цветя. Жълтите цветя приличаха на нарциси и се поклащаха под полъха на вятъра. Сините цветя, които не бяха толкова високи, се гушеха в тревата и надничаха от нея като безброй изплашени очи. На върха на далечен хълм растеше горичка от малки дървета, обагрени в дивния розов нюанс на техните цветове.
— Това са диви ябълки — каза Мери. — Диви ябълки с нежни розови цветове.
Светът излъчваше свежест, сякаш възрастта му се измерваше с минути. Той се разкри пред тях окъпан от топъл пролетен дъжд, изсушен и пречистен от ласкав вятър, изпълнен с блясък от лъчите на благодатното слънце.