В него имаше само зелени поляни, изпъстрени с милиони цветя, поток, който ромолеше през моравата, и розови ябълкови дървета, растящи горе на хълма. Това беше недокоснато и много естествено място. Но всичко в него е съчетано с мярка, помисли си Лансинг, то има всичко, което му трябва.
Той откъсна очи от прозорчето и погледна Мери.
— Прекрасно е — каза той.
— И аз мисля така — обади се Енорийския свещеник.
За първи път, откакто Лансинг срещна този човек, ъгълчетата на устата му не висяха надолу. Вечно тревожното му угрижено лице сега беше ведро.
— И някои от другите — произнесе той разтреперан. — И някои от другите, но тоя свят…
Лансинг разгледа малко по-внимателно вратата, на която беше сложена шпионката, и забеляза, че тя е малко по-голяма от средна врата и е направена от метал, който изглеждаше тежък. Пантите й бяха сложени така, че да се отварят навън, към другия свят, а вратата беше предпазена от случайно отваряне със специални метални резета, които я заключваха солидно. Резетата бяха застопорени с предпазни болтове, хванати в стената.
— Това е само един от световете — каза Лансинг. — Как изглеждат другите?
— Не като този — отговори Мери. — Върви да ги видиш.
Лансинг погледна през съседното прозорче. То гледаше към арктически пейзаж: огромна снежна равнина, премитана от беснееща снежна фъртуна. При неочаквани спирания на виелицата можеше да се види жестокия блясък на натрупаните ледове. Макар студът да не стигаше до него, Лансинг потрепери. Нямаше никакви признаци на живот, нищо не се движеше освен връхлитащият сняг.
Третото прозорче разкриваше безплодна камениста земя, закрита донякъде от движението на наветия пясък, дълбок до колене. Малките камъчета върху тази повърхнина като че имаха свой собствен живот. Те се търкаляха и припкаха, тласкани от силата на вятъра, който навяваше пясъка. Виждаше се само това, което е на преден план, липсваше средното разстояние или хоризонта. Носен от вятъра, пясъкът се скриваше от погледа сред жълтата мараня.
— Погледни тук — извика Мери.
От съседното прозорче се виждаше враждебен свят с ужасен живот: една водна джунгла, в която плуваха, пълзяха и се сплитаха в смъртоносно кълбо животни-убийци. За известно време Лансинг не можа да разграничи отделните форми на живот, видя само трескаво движение. После, лека-полека, започна да различава и едното, и другото: изяждащите и изяжданите, съперничеството и борбата, глада и дебненето. Формите на живот не приличаха на нищо, което беше виждал преди: разкривени тела, огромни кореми, мятащи се израстъци, проблясващи зъби, поразяващи нокти, искрящи очи.
Той се извърна, беше му дошло до гуша. Повдигаше му се. Избърса лицето си, сякаш да отхвърли омразата и отвращението.
— Не можах да издържа — каза Мери. — Само хвърлих поглед.
Лансинг усети, че се свива вътрешно, че се опитва да се скрие. Кожата му настръхна.
— Забрави го — каза Мери. — Изхвърли го от ума си. Грешката е моя. Трябваше да те предупредя.
— А как изглеждат останалите светове? Има ли и други като този?
— Не, този е най-лошият — поклати глава Мери.
— Ще погледнете ли тук? — попита Бригадния генерал. — Никога не съм виждал нещо подобно.
Той отстъпи встрани и направи място на Лансинг да надникне през прозорчето. Теренът беше насечен, нямаше една обща повърхнина и на Лансинг му трябваха няколко секунди, за да разбере смисъла. Той видя, че цялата повърхнина на този свят, ако наистина имаше повърхнина, беше покрита с пирамиди, високи до кръста, чиито основи бяха поставени съвсем близо една до друга. Беше невъзможно да се разбере дали повтарящите се пирамиди са истинската повърхнина или някой шантав човек ги беше сложил на това място. Пирамидите издигаха острите си върхове нагоре. Всеки пришълец, който се опитва да мине през хаоса, имаше изключителния шанс да се наниже на някоя от пирамидите.
— Трябва да ти кажа, че това е най-съвършеното препятствие, което съм виждал през живота си — рече Бригадния генерал. — Даже тежък танк трудно ще мине през него.
— Мислите ли, че е точно това? — попита Мери. — Някаква защитна линия?
— Възможно е — отговори Бригадния генерал, — но не виждам логиката в това. Няма опорен пункт, когото да защитава линията.
Това беше вярно. Виждаше се само полето с пирамидите. Те продължаваха до хоризонта, нямаше нищо друго.
— Предполагам, че никога няма да разберем какво е това — каза Лансинг.
Зад тях се обади Енорийския свещеник.
— Има начин да разберем. Дръпнете резетата, отворете вратата и влезте в…