— Не! — отсече Бригадния генерал. — В такова нещо ние нямаме шанс. Може тези врати да са клопки. Отваряш една от тях, прекрачваш прага и вече не намираш никаква врата, през която си стъпил в тоя свят без връщане назад.
— Вие не вярвате в нищо — каза Енорийския свещеник. — Във всичко виждате клопка.
— Такава е моята военна подготовка — отвърна Бригадния генерал. — Тя ме поддържа в добра форма. Спасявала ме е от много грешни постъпки.
— Има само още един — обърна се Мери към Лансинг — и той е най-тъжното нещо. Не ме питай защо е тъжен. Той просто е такъв, това е.
Светът наистина беше мрачен. С лице, притиснато до стъклото, той видя дълбокия мрак в гориста долина. Дърветата, растящи по склона на хълма, който водеше към долината, бяха хилави и криви, смачкани дървета, които навяваха мисълта за тълпи стари и сакати хора, защото нямаше движение, в гората не духаше вятър. И това беше част от цялата тъга — да замръзнеш завинаги в агонията на движението. През дърветата се виждаха дълбоко заседнали камъни, покрити с мъх, а долу, на дъното на дълбокото дере, досети се Лансинг, течеше вода, ала нейното бълбукане не галеше ухото.
И той не успя да разбере защо е толкова тъжна тази картина — потискаща, да, но защо да е толкова тъжна?
Той се извърна и погледна към Мери. Тя поклати глава.
— Не ме питай. Нямам представа.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Те запалиха огън да се стоплят и да се поотпуснат. Топлината им липсваше много, слънцето вече беше ниско и в сградата стана хладно. Седяха край огъня и приказваха.
— Можех да си помисля — поде Бригадния генерал, — че тези врати крият отговора на онова, което търсим, но не мога да допусна в себе си такива мисли.
— За мен е очевидно, че това са врати към други светове — рече Енорийския свещеник. — Ако се опитаме да проникнем през тях…
— Казах ви — прекъсна го Бригадния генерал, — че това са клопки. Започнеш ли с някоя от тях, ще видиш, че не можеш да намериш обратния път.
— Очевидно хората, които са живели в този град, са много заангажирани с другите светове — започна Мери. — Не става дума само за вратите, има и графичен екран. Картината, която още се вижда на екрана, може би е друг свят.
— Ние още не знаем дали те са действителни светове или пейзажи на въображението — каза Сандра. — Струва ми се, че всичко това е може би само изкуство — вероятно от наша гледна точка крайно необикновена форма на изкуството — но ние не можем да претендираме, че познаваме всички форми на изкуството.
— Това ми звучи като пълна безсмислица — рече Бригадния генерал. — Никой нормален човек на изкуството не може да принуди зрителя да надзърне през прозорчето, за да му покаже какво е сътворил. Той ще предпочете да закачи произведението си на стената, за да го види веднага всеки.
— Вие разглеждате проблема много тесногръдо — каза му Сандра. — Откъде знаете какво иска художникът и какво средство е избрал той за творбата си? Може би тези прозорчета са един от начините да приближи зрителя до онова, което е направил. Да принуди зрителя да се съсредоточи върху самото изкуство, като го изключи от всички външни въздействия? Ами настроението — забелязахте ли, че всяко от прозорчетата има точно определено настроение и всяко от тях е различно, и всяко изисква различно емоционално участие? Даже взето само в този аспект, това може да е най-истинската форма на изкуството.
— Продължавам да мисля, че това не е изкуство — заинати се Бригадния генерал. — Мисля, че това са врати към други светове и най-добре ще е да стоим по-далеч от тях.
— Струва ми се, че забравяме едно нещо — каза Мери. — Картите, които намериха Едуард и Юргенс. Доколкото разбирам, нито една от тях не е карта на това място. Възможно е да са карти на други местности, за които ще научим нещо. Може би дори на някой от световете, които видяхме през вратите. Ако е така, може би има начин да проникнем в тях и да се върнем обратно.
— Това може и да е вярно — каза Бригадния генерал, — но за да се осъществи, трябва да знаем как да го направим, а ние не знаем.
— Картите може да са съставени за други краища на света, в който сме сега — рече Юргенс. — Възможно е да не ги разбираме, защото сме видели само малка част от този свят.
Лансинг бръкна в джоба си и извади картите.
— Струва ми се, че една от тях може да е от този свят — каза той. — Да, ето я. — Той разгъна картата и я сложи на пода. — Вижте, тук е изобразено нещо, може би този град. Пресечена фигура, която вероятно е възприетият знак за град и нещо като път, който излиза от него — пътеката, по която дойдохме. И после, тоя черен квадрат може да е страноприемницата.