Бригадния генерал се наведе напред да разгледа картата.
— Да, тук има нещо, което би могло да е градът — съгласи се той, — и линия, която го свързва с друга точка, може би страноприемницата. А защо да не е кубът? Картографът сигурно няма да пропусне куба.
— Може би картата е съставена преди да е построен кубът — рече Юргенс.
— Това е напълно възможно — каза Сандра. — Кубът ми се стори нов.
— Трябва да помислим за него малко повече — настоя Бригадния генерал. — Сега само си блъскаме главите и приказваме каквото ни дойде на ум. Може би всички трябва да обмислим положението и после да го обсъдим заедно.
Енорийския свещеник бавно се изправи.
— Отивам да се поразходя — рече той. — Глътка чист въздух може да проясни главите ни. Иска ли някой да дойде с мен?
— Аз ще дойда — размърда се Лансинг.
Вън на площада сенките се сгъстяваха. Слънцето вече беше залязло и нощта щеше да падне скоро. Назъбените криви силуети на зданията край площада се издигаха мрачни в притъмнялото небе. Докато вървеше до Енорийския свещеник, Лансинг за първи път усети древната аура на това място.
Изглежда Енорийския свещеник почувства същото, защото каза:
— Това място е старо като света, то потиска човека. Сякаш бремето на вековете тегне върху раменете ти. Времето е разяло даже камъните. То е станало като човека, върху чиято земя е надвиснало. Забелязахте ли това, мистър Лансинг?
— Мисля, че забелязах — каза Лансинг. — Обхвана ме необикновено чувство.
— На това място — продължи Енорийския свещеник, — историята е вървяла напред, изпълнила е мисията си и е умряла. Градът е останал да напомня, че всичко материално отлита, че самата история е само една илюзия. Места като това са останали да могат хората да съзерцават своите поражения. Защото този свят е едно поражение. Струва ми се, че той е претърпял провал в много отношения, много повече от други светове.
— Може би сте прав — кимна Лансинг, като не знаеше какво друго да каже.
Енорийския свещеник прекъсна разговора и продължи да крачи с ръце на гърба, с високо вдигната глава, която понякога обръщаше настрани да огледа площада. Сетне той заговори отново.
— Трябва да внимаваме с Бригадния генерал. Той е луд, но лудостта му е толкова разумна, толкова човешка, че да я забележиш се изисква известна прозорливост. Той е мнителен и голям инат. Не можеш да се разбереш с него. Той греши повече от всеки друг, когото съм срещал. Причината се крие във военния му ум. Забелязахте ли, че всички военни са много тесногръди?
— В моето време познавах няколко военни — каза Лансинг.
— Е, така си е — продължи Енорийския свещеник. — За тях има само един начин да се направи нещо. Умовете им са мозъчни устави и те живеят с тези устави. Те носят невидими капаци, които не им позволяват да гледат нито наляво, нито надясно, а само право пред тях. Мисля, че двама от нас трябва да следят много внимателно Бригадния генерал. Ако не го направим, той ще ни навлече нещастие. Нещастието се състои в това, че той трябва да е водачът. Той има фобия към другите водачи. Сигурно го забелязахте?.
— Да, забелязах го — каза Лансинг. — Ако си спомняте, вече му говорих за това.
— Говорихте му — кимна Енорийския свещеник. — Той ми напомня за съседа, който имах някога. Моят съсед живееше от другата страна на улицата, а малко по-надолу живееше дяволът. Мястото беше чудесно, човек не можеше да очаква, че там живее дяволът, но така си беше. Мисля, че няколко души го познаха и подозирам, че съседът, за който разказвам, също го позна, но никога не сме говорили по въпроса. Това, към което искам да насоча вниманието ви, е фактът, че един съсед даже и да познае дявола, се отнася добросъседски с него. Ще му каже добро утро щом го срещне на улицата и даже ще спре да побъбри с него. Мисля, че няма нищо зловещо в онова, което си казват един на друг. Те просто спират да убият времето. Но не ви ли минава през ума, че след като знае какъв е дяволът, той се обвързва с него? Ако бях напомнил на този съсед главното, като наблегна на мисълта, че той не трябва да се свързва с разпознатия дявол, той сигурно щеше да ми каже, че е търпелив човек, че няма предразсъдъци по отношение на евреите, чернокожите, папистите или най-различни други хора и че след като е безпристрастен към тях, той е безпристрастен и към дявола, който живее на неговата улица. Струва ми се, че във вселената трябва да съществува морален закон, че има правилни и погрешни неща и че той задължава всеки от нас да прави разлика между доброто и злото. Ако искаме да бъдем хора с морал, ние требва да знаем разликата. Аз не говоря за теснотата на религиозните възгледи, защото съм длъжен да призная, че те често са наистина тесни, но за целия спектър от нашето човешко поведение. Доколкото не съм съгласен с това, аз познавам много добре възгледите на някои хора, че човек трябва да бъде добродетелен даже и да не изповядва определена религия. Не съм съгласен с това, защото ми се струва, че човек има нужда от крепостната стена на своята вяра, на своята лична, утвърдена вяра, за да защити стабилно правото или това, което той мисли за право.