Енорийския свещеник спря, обърна се и застана лице срещу лице с Лансинг.
— Говоря така, но това може да е просто по навик, без каквато и да било причина — каза той. — Вкъщи, на моята нива с ряпа, в оная бяла къща, обърната към тихата зелена улица, тиха въпреки дявола в квартала, аз сам си зная своето. Мога да бъда толкова положителен, толкова самоутвърждаващ се и толкова праведен като всеки друг. В моята малка енорийска църква, също така тиха и бяла като къщата ми, мога да застана и да разсъждавам за доброто и злото по всеки въпрос, няма значение колко важен или банален е той. Но сега ми е трудно. Сега това здраво самочувствие изчезна от мен. Преди бях сигурен, сега вече не съм.
Той спря да говори и погледна Лансинг като кукумявка.
— Не зная защо ви говоря това — добави той. — На вас, един от многото. Знаете ли защо ви разказвам това?
— Нямам никаква представа защо го правите — рече Лансинг. — Но ако искате да поговорите с мен, радвам се, че съм с вас. Ако това ви помогне малко, ще се радвам да ви изслушам.
— Не го ли чувствате като мен? Говоря за изоставянето, за самотата.
— Не мога да кажа, че го чувствам — рече Лансинг.
— Празнотата! — извика Енорийския свещеник. — Не нищото! Това отвратително място, равносилно на ада! Това съм казвал винаги, това съм казвал на моите хора: адът не е каталог на мъчения и нещастие, а липса, загуба, недостиг, край на любовта и вярата, прекратяване на самоуважението, мигът, когато отпадне силата на упованието.
Дансинг му кресна:
— Човече, стегни се! Не можеш да кажеш, че това място ти влияе. Да не мислиш, че всички ние…
Енорийския свещеник вдигна ръце към небето и изрева:
— Господи, защо ме изостави? Защо, о, господи?
От хълмовете над града друг рев, друг изтерзан вик се надигна да му отговори. Измъченият вой носеше в себе си самота, която хващаше с ледените си ръце право за сърцето, криеше самота и изоставеност, от които изстива кръвта. Някой лаеше, хълцаше, ридаеше над града, превърнат в пустиня от хилядолетия. Той биеше камбана срещу жестокостта на небето, което гледаше надолу към града. Това беше вик, който можеше да се изтръгне само от нещо без душа.
Разхълцан, хванал с ръце главата си, Енорийския свещеник се втурна към лагера. Бягаше трескаво, с дълга крачка, подскачаше като в галоп. Понякога се олюляваше и едва се задържаше на крака, но всеки път запазваше равновесие и продължаваше да тича.
Без всякаква надежда да го хване Лансинг се хвърли след него. Някъде в периферията на съзнанието му се въртеше с крехка благодарност мисълта, че няма никаква възможност да го хване. И да го хванеше, какво щеше да прави с него?
Чудовищният стон от хълмовете продължаваше да разтърсва небето. Там горе нещо отвратително крещеше от дън душа. Лансинг усети как ужасен студ стисна до болка гърдите му, сякаш огромен юмрук го е сграбчил и бавно го изстисква. Той се задъха, но не от бягането, а от студения юмрук, който го държеше в мъртва хватка.
Енорийския свещеник стигна до входа на сградата и пое с тежка стъпка нагоре по стълбите. Тичащият след него Лансинг спря точно пред осветения от светлината кръг. Енорийския свещеник лежеше на пода близо до огъня, притиснал плътно крака към тялото си. Беше свил глава към коленете си, ръцете му обхващаха тялото и в тази утробна поза той като че диреше защита от света. Бригадния генерал беше коленичил до него, а другите стояха прави и гледаха ужасени.
При звука от стъпките на Лансинг Бригадния генерал вдигна глава, после бавно се изправи.
— Какво става тук? — попита с гръмотевичен глас Бригадния генерал. — Какво направихте с него, Лансинг?
— Чухте ли вика?
— Да, чудехме се какво е това.
— Той се изплаши от риданията. Сложи ръце на главата си и избяга.
— Просто от страх?
— Мисля, че просто от страх. Беше в лошо състояние за известно време. Поговори с мен, мислите му блуждаеха съвсем несвързани, в тях нямаше логика. Опитах се да го успокоя, но той вдигна ръце и извика, че бог го е изоставил.
— Невероятно! — произнесе Бригадния генерал.
Сандра, която беше заела място до Енорийския свещеник, след като Бригадния генерал се изправи, стана на крака и захлупи с ръце лицето си.